— Не — отвърна Балфор.
— Още го няма? — Лодърбак откри едно залоено лукче в чинията на Джок Смит и го пъхна в устата си. — Значи съм изпреварил собствения си кораб, и то на кон! Не го очаквах! Надявам се да не е станало нещо.
Доброто му настроение се беше върнало, въодушевлението го беше главозамаяло. Обещанието за отмъщение е такъв тоник за духа!
— Не, всичко е наред.
— И още пътува насам, така ли?
Превозвачът се поколеба частица от секундата, после кимна.
— Да, още пътува насам.
— На запад от Дънидин, нали? Или заобикаля нагоре през протока?
Балфор плувна в пот. Взираше се в дъвчещите му челюсти и се чудеше какво да отговори. Накрая избра по-дългия маршрут.
— През протока.
— Е, добре — рече Лодърбак, докато преглъщаше. — Случват се такива работи. Няма как да бъдат избегнати. Но ме извести в мига, в който пристигне.
— Естествено, да, да.
— Нямам търпение да се захвана с тази работа. — Политикът се поколеба и добави: — И още нещо, Том. Надявам се, разбираш, че всичко, което ти казах…
— Най-строга тайна — избоботи Балфор. — Думичка няма да обеля.
— Кампанията вече…
— Недей — поклати глава превозвачът, — няма нужда. Гроб съм.
— Така те искам. — Лодърбак избута стола назад и се плесна по коленете. — О, горкият Джок и горкият Огъстъс! Постъпих ужасно грубо с тях.
— Да, горкият Джок и горкият Огъстъс — повтори Балфор, като му даде знак, че не го задържа, ала Лодърбак вече посягаше към палтото си, свирукайки си през зъби.
Сърцето на Томас Балфор туптеше учестено. Той не беше свикнал с кошмарния натиск, който се появява след лъжа, когато на излъгалия му става ясно, че вече е завинаги обвързан с изреченото, че трябва да продължи да лъже, да трупа още и още по-дребни неистини върху първата и е обречен самотно да обмисля сторената грешка. Сега Балфор беше длъжен да влачи лъжата си като окови, докато не намереше липсващия сандък. Налагаше се да го направи бързо, и то без Лодърбак да разбере, без неговата помощ.
— Ако ме питаш мен, по-добре сега се захвани с политиката — каза превозвачът. — Иди да се здрависваш с хората по улиците. Похвърляй зарове. Поиграй на кегли. Мини през вариетето. Остави всичко това.
— А ти?
— Аз ще сляза на пристана да поразпитам малко. Да видя какво е намислил Карвър, къде е в момента.
Тревожна сянка помрачи лицето на Лодърбак.
— Нали е заминал за Кантон? Въртял търговия с чай, така каза.
— Но трябва да сме сигурни — отвърна Балфор. — Трябва да сме готови.
Мислеше си за липсващия сандък и възможността Франсис Карвър да го е откраднал. (Но защо Франсис Карвър ще реши да си отмъщава за втори път на Алистър Лодърбак, след като първото изнудване беше минало тъй гладко?)
— Без да бие на очи! — обади се политикът. — Ако ще разпитваш, разпитвай, без да бие на очи.
— Не се безпокой, по пристанището ме знаят, знаят и че често използвам за товари „На добър час“. По-добре да отида аз, а не ти.
— Да, по-добре е — кимна Лодърбак. — Хубаво, върви тогава.
Като заможен човек беше свикнал да възлага подобни задачи. За него беше съвсем естествено превозвачът да отдели съботата си, за да се погрижи за нечии дела. Изобщо не се запита дали Балфор не рискува собствената си репутация, като се замесва в история за прелюбодейство, изнудване, убийство и отмъщение, нито пък се замисли как би могъл да му се отплати. Изпитваше единствено облекчение. Сякаш беше възстановен някакъв невидим ред, онзи ред, благодарение на който получаваше сварените си яйца всяка сутрин, а после подносът от закуската изчезваше. Той пооправи възела на вратовръзката си и стана от масата като чисто нов човек.
— И стой далече от Лидия Уелс — обади се Балфор. — След като тя…
— Разбира се, разбира се, разбира се — закима Лодърбак. Взе ръкавиците с лявата ръка и протегна дясната към него. — Ще му дадем да се разбере на този негодник, нали?
В този миг превозвачът изведнъж си даде сметка, че политикът много добре знае каква е блесната, с която Франсис Карвър го държи. Не можеше да обясни как е стигнал до това внезапно прозрение, просто изведнъж беше сигурен.
— Да — отвърна той, стиснал здраво десницата му. — Ще му дадем да се разбере.
Марс в Стрелец
Когато един неспокоен дух е принуден да се залови за работа под чуждо давление, за да разреши някаква загадка, в началото той впряга сили почтено и с готовност. Само че у Томас Балфор усърдието гаснеше бързо, ако задачата не беше рожба на собствените му замисли. Въображението му отстъпваше място на нетърпението, а оптимизмът се заменяше от разточително нехайство. Той прегръщаше пламенно дадена идея и после веднага я отхвърляше само защото тя вече не представляваше новост за него, мяташе се във всички посоки едновременно. Това беше белег не толкова на непостоянство, колкото на нрав, привикнал на най-неподправения ентусиазъм, заради което не би приел никакви негови заместители, ала въпреки това си оставаше пречка пред отбелязването на напредък.