Балфор вече се канеше да стане и да си тръгне от „Палас“, когато изведнъж му мина през ума, че ще е срамота да остави половин каничка хубаво вино. Напълни чашата и след като я вдигна към устните си, забеляза над ръба ѝ, че свещеникът на съседната маса е затворил брошурата и се взира напрегнато в него със скръстени на гърдите ръце.
Превозвачът побърза да остави чашата като хлапак, хванат да краде.
— Отче — измърмори той.
(Като се замислеше, всъщност беше доста рано за пиене.)
— Добро утро — отвърна свещеникът.
От акцента му Балфор веднага се досети, че онзи е ирландец, успокои се и си позволи да престъпи повелите на доброто християнско възпитание. Вдигна чашата отново и отпи голяма глътка.
— Приятелят ви е късметлия — отбеляза свещеникът.
Самият той определено не беше късметлия, лицето му беше застинало в момчешка физиономия с увиснала долна устна, зъбите му бяха ситни като закърнели зърна на кочан кукуруз. Човек веднага си го представяше с къси панталонки и гамаши, в едната ръка хванал филия с мас, а в другата — вързоп с книги, пристегнати със стария колан на баща му, които при вървене се удрят в крака му. Само че той беше на трийсетина, ако не и на четирийсет години.
Балфор присви очи.
— Не помня да сме говорили на вас.
Онзи наклони глава на една страна, сякаш признаваше правотата му.
— Да, така е. Надявам се, че не ви е чул никой друг.
— Какво точно ще рече това?
— Че човек не бива да злорадства, щом чуе лоши вести. Още по-малко ако е Божи служител.
— Лоши вести ли? Нали казахте, че е късметлия?
— Късметлия е, задето може да разчита на вас — отвърна свещеникът и Балфор се изчерви.
— Дано да си давате сметка — рече той ядосано, — че не всяка подслушана тайна се брои за изповед.
— Съвсем прав сте да прокарвате това разграничение — каза все тъй миролюбиво свещеникът. — Но не съм ви подслушал умишлено.
— Умишлено? Кой може да каже кое е умишлено и кое — не?
— Просто говорехте на висок глас.
— Какъв е вашият умисъл, това ви питам.
— По отношение на моя умисъл, боя се, че трябва да се доверите на думата или на одеждите ми, ако тя не е достатъчна.
— И за какво по-точно следва да се доверя на думата и на одеждите ви?
— Че не съм имал намерение да подслушвам — обясни търпеливо свещеникът. — Че мога да пазя тайна, стига да бъда помолен.
— Помолен сте — заяви Балфор. — От мен. И не дрънкайте глупости за късмет и лоши вести. Това е само каквото си мислите, а не каквото сте чули.
— Така е. Извинявам се.
— Никой не ви е питал за мнението. И на никого не му е притрябвало.
— Съвсем искрено се извинявам. Ще си мълча.
Превозвачът размаха пръст.
— Длъжен сте да си мълчите, защото ви помолих, а не заради правилото за изповедта. Понеже това изобщо не беше изповед.
— Да, вече постигнахме съгласие — рече свещеникът и после каза с друг тон: — Така или иначе, се изповядват само католици.
— Е, вие нали сте католик.
Изведнъж Балфор се почувства много пиян.
— Методист съм — поправи го онзи, без да се обиди, но след това добави укорително: — Не съдете прибързано за човека от говора му.
— Ама сте ирландец, нали?
— Баща ми е от Тайроун. Аз идвам от Дънидин, преди това бях в Ню Йорк.
— Ню Йорк! Това се казва място!
Свещеникът поклати глава.
— Навсякъде е все Божия земя.
Балфор загуби кураж. След този отговор не можеше да продължи темата за Ню Йорк, ала не се сещаше за какво друго да заговори освен за въпроса, за който вече беше забранил на непознатия да изказва мнение. Затова попита намръщено:
— Тук ли сте отседнали?
— В „Палас“ ли?
— Аха.
— Не. Палатката ми е наводнена и дойдох да закуся на сухо. — Той посочи отдавна изстиналите останки от храна пред себе си. — Както виждате, не бързах, тъй като не исках да напускам този подслон,