— Нямате ли църква, в която да отидете?
Въпросът беше доста груб, а и Балфор знаеше отговора, тъй като по това време в Хокитика имаше само три църкви. Но се чувстваше някак предизвикан от свещеника, макар и да не можеше да обясни защо, и искаше да го постави на мястото му, ала не като го засрами, а като изтъкне незначителността му.
Свещеникът се усмихна, при което се показаха ситните си зъби.
— Все още не.
— Не съм чувал за методисти тук. Сигурно сте някаква нова религия.
— Ново вероизповедание, нова общност — рече онзи и отново се усмихна. — Но религията си е стара.
На Балфор този отговор му се видя твърде самодоволен.
— Предполагам, че сте дошли на мисия тук. Да покръстите езичниците.
— Прави ми впечатление, че предполагате твърде много — отвърна свещеникът. — Не сте задали нито един въпрос, без да смятате, че вече знаете отговора.
Томас Балфор не понасяше подобни обвинения и за нищо на света не би приел да го поучават. Блъсна стола назад — да покаже, че смята да си ходи.
— Отговорът на въпроса ви — продължи методистът, докато превозвачът посягаше към палтото си — е, че аз съм капеланът на новия затвор горе на Гледка. Но докато го построят — той взе брошурата и плесна с нея по отворената си длан, — изучавам богословието.
— Богословието! — възкликна Балфор, после пъхна ръце в ръкавите на палтото. — По-строги писания би трябвало да четете. Паството ви не е от леките.
— И те са Божи чада.
Превозвачът кимна разсеяно и понечи да му обърне гръб, но изведнъж му хрумна нова мисъл.
— Щом казахте, че новините са лоши, обзалагам се, че от доста време сте ни слушали.
— Да, така е — смирено потвърди свещеникът. — Едно име привлече вниманието ми.
— Карвър ли?
— Не, Уелс. Кросби Уелс.
Балфор присви очи.
— Откъде познавате Кросби Уелс?
Капеланът не отговори веднага. Истината бе, че той изобщо не познаваше Кросби Уелс, ала въпреки това през двете седмици, изминали след смъртта на саможивеца, по цял ден мислеше за него и за обстоятелствата около кончината му. След кратко мълчание призна, че е имал честта да изкопае гроба на Уелс и да го опее, но това обяснение не задоволи Томас Балфор. Превозвачът продължаваше да го гледа с открито недоверие и очите му се присвиха още повече, когато свещеникът (който обикновено не трепваше при такова изпълнено с подозрителност разучаване) изведнъж премига и сведе глава.
Както Уолтър Муди щеше да разбере след девет часа, капеланът се казваше Кауъл Девлин. Беше пристигнал в Хокитика с наетия от „Превозни услуги Балфор“ клипер „Достойнство“, който прекарваше освен разнородна пасмина пасажери и дървен материал, желязо, ключалки и резета, тенекии с боя, различни платове и дрехи, няколко кафеза с животни, топове хасе и изчезналия впоследствие сандък на Алистър Лодърбак, където беше договорът за продажбата на тримачтовия платноход „На добър час“. „Достойнство“ беше акостирал в пристанището два дни преди появата на Лодърбак, следователно преподобният Кауъл Девлин беше стъпил за първи път в Хокитика два дни преди смъртта на Кросби Уелс.
Веднага след като слезе на сушата, той се яви в полицейския лагер, където тъмничарят Джордж Шепард му намери работа, без да губи време. Официално Девлин щял да заеме длъжността си след построяването на новия затвор на Гледка, но междувременно свещеникът можел да помага за ежедневните дела във временния затворнически лагер, където към този момент се намирали две жени и деветнайсет мъже. Капеланът трябвало да им внуши богобоязливост и да набие в разпътните им сърца нужното уважение към желязната ръка на закона. (Девлин бързо установи, че с Шепард се различават кардинално в педагогическия си подход.) След като обиколи лагера и обсипа с похвали уредбата му, свещеникът попита дали може да нощува в сградата на затвора, да спи сред клетниците и да споделя хляба им. Тъмничарят прие това предложение неласкаво. Не го отхвърли направо, но замълча, облиза устни с бледия си сух език и отвърна, че ще е по-добре Девлин да се настани в някоя от многобройните странноприемници в Хокитика. Предупреди го, че ирландският му акцент може да предизвика прояви на крайности от страна на англичаните и надежди за католическо съчувствие у сънародниците му, и накрая го посъветва да внимава много в подбора на събеседниците и още повече в подбора на думите си. След това изявление приветства Девлин с добре дошъл в Хокитика и веднага му пожела приятен ден.
Кауъл Девлин обаче не разполагаше с достатъчно средства за няколкомесечен престой в странноприемница, а и нямаше навика да скланя глава пред чуждите прокоби за прояви на шовинистични пристрастия. Затова не последва съвета на Шепард, нито пък се съобрази с предупрежденията му. Купи обикновена златотърсаческа палатка, разпъна я на петдесетина метра от брега на Хокитика и напълни страничните джобове с камъни. След това се върна на „Гуляйджийска“, поръча си халба бира в най-оживената пивница, която успя да намери, и започна да се представя на околните, без да подбира дали са англичани, или ирландци.