Шепард подхвана изпадналата в безсъзнание госпожица Уедърел, подпря я на стената и я окова. Провери дали диша и дали в такова положение може спокойно да осъществява тази функция, след това погледна джобния си часовник и отбеляза, че е станало късно. Девлин схвана намека и си сложи палтото и шапката, макар че на излизане от затвора хвърли изпълнен с копнеж поглед през рамо. Съжаляваше, че не е нагласил по-удобно момичето. В това време тъмничарят му пожела лека нощ, затръшна вратата и я заключи.
Когато на другата сутрин свещеникът се върна в лагера, Анна Уедърел още не се беше свестила, главата ѝ висеше отпусната на една страна, устата ѝ беше полуотворена. На слепоочието се виждаше синкаволилава подутина, скулата ѝ беше отекла — дали жената беше паднала, или я бяха ударили? Девлин обаче нямаше време да проучи въпроса и да притисне тъмничаря за повече информация за обстоятелствата около задържането ѝ, тъй като стана ясно, че през нощта е починал някой, и капеланът беше изпратен да придружи лекаря до долината Арахура, за да му помогне да докара покойника, а покрай това, ако желае, и да прочете някоя молитва над тялото. Името на мъртвия, уведоми го Шепард, било Кросби Уелс. Доколкото се знаело, бил умрял от естествена смърт заради напреднала възраст, крехкото си телесно състояние и прекомерна слабост към чашката, на този етап нямало причина да се подозира убийство. Приживе Уелс живеел сам. Нямало да бъде запомнен нито с добрината, нито с лошите си привички, тъй като малцина го познавали и не бил оставил семейство.
Свещеникът и лекарят се отправиха с талига по брега на север и щом стигнаха устието на река Арахура, потеглиха нагоре срещу течението. Домът на Кросби Уелс, разположен на пет-шест километра оттам, беше с простичка конструкция — дървена барака с наклонен покрив от ламарина, — но пък собственикът си беше позволил непонятния лукс да сложи от северната страна на къщата стъклен прозорец. Тя се виждаше от пътя за Крайстчърч, тъй като беше издигната на десетина метра над брега на реката и се намираше сред широка просека.
Като цяло жилището изглеждаше позанемарено и изоставено и това усещане се засили, след като тялото на покойника беше увито с одеяла и изнесено навън. Всичко лепнеше и беше покрито с прах. Постелята беше пожълтяла, възглавницата беше изпъстрена с плесен. Окаченият на една греда пушен бут беше напукан и изсъхнал. Из цялото помещение се въргаляха празни дамаджани. Бутилката на масата също беше празна и подсказваше, че последното действие на саможивеца е било да я пресуши, да оброни глава на ръцете си и да заспи. Вътре миришеше на животно, на самота, помисли си състрадателно Девлин. Коленичи пред печката, дръпна пепелника — искаше да запали огън, за да прогони мириса на смърт в стаята — и видя късче хартия, провиснало между скарата и пепелта долу.
Някой, най-вероятно Уелс, явно се беше опитал да изгори документа, но беше затворил вратичката, преди хартията да пламне, тя беше пообгоряла по краищата и беше паднала между пречките на скарата почти невредима, само съвсем леко потъмняла. Девлин я извади и издуха пепелта. Написаното още се четеше ясно.
На днешния ден, 11 октомври 1865 година, господин Емъри Стейнс, родом от Нов Южен Уелс, се разпорежда да бъде изплатена сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел, родом от Нов Южен Уелс. Свидетел: долуподписаният Кросби Уелс.
До името на Уелс се мъдреше разкривен подпис, ала мястото след името на другия мъж беше празно. Девлин вдигна вежди. Документът беше невалиден, тъй като свидетелят се беше подписал преди дарителя, а дарителят пък изобщо не се беше подписал.
Свещеникът не беше забравил името Анна Уедърел, това беше блудницата, която бяха докарали в несвяст в затвора предишната нощ. Той застина за миг, смръщил чело, после внезапно сгъна листа на две и го пъхна между копчетата на ризата в пазвата си. След това се зае да пали огън. Лекарят се върна — беше излязъл да нахрани конете — и двамата седнаха да изпият по чаша чай, като току поглеждаха през прозореца към реката и обвитата от облаци планина. Навън конете мърдаха муцуни в торбите с овес и от време на време потропваха да прогонят мухите, а одеялото, метнато върху тялото на Уелс отзад на талигата, се покри със сребристи капчици дъжд.
Кауъл Девлин напразно се мъчеше да намери оправдание за импулсивното си решение да скрие от доктор Гилис акта за дарение. Навярно, разсъждаваше той, му беше повлияла притихналата обстановка в дома на покойника и в този смисъл действието му можеше да се тълкува като проява на уважение. Или пък името Анна Уедърел — която се беше опитала да се самоубие и беше намерена в безсъзнание на улицата — беше разпалило любопитството му и скриването на документа беше плод на неосъзнатото му желание да я защити. Докато пиеше чая, свещеникът продължаваше да размишлява защо го е направил. Не каза нищо на лекаря, той също мълчеше. След като се подкрепиха, измиха чашите, зариха огъня, затвориха вратата и се покатериха на талигата, за да закарат скръбния си товар в лагера в Хокитика, където щеше да бъде извършен оглед на трупа.