— Как се копаят гробове — обади се Балфор, после смъкна цилиндъра си от куката и прокара пръст по периферията, — ето за това трябва да почетете повече.
— Не знам да има богословски трактати по темата — отвърна Девлин.
— За новото ви паство — продължи превозвачът, без да обръща внимание на думите му. — Говори се, че за новия затвор ще докарат и бесилка. — Той нахлупи цилиндъра, побутна го с палец да не му пада на челото и се отправи към вратата. На прага се спря и подвикна: — Така и не узнах името ви, отче.
— И аз вашето — отговори капеланът.
За миг се възцари тишина, после Балфор избухна в смях, докосна цилиндъра си за поздрав и излезе.
В Хокитика съботният ден беше натоварен и оживен. Златотърсачите прииждаха на ята, изпълваха до пръсване странноприемниците и пансионите по „Гуляйджийска“ и общият брой на населението нарастваше до близо четири хиляди души. Служителите в Мировия съд биваха отрупвани с дребни спорове и искания за регистрация на права върху находища, брокерите — със залози, а търговците — с поръчки от богатите и с молби от бедните да се позабавят с плащането на заемите. Гибсъновият вълнолом жужеше като кошер, с всеки изминал час из града изникваше нова дървена постройка, окачаше се нова врата и нов магазин издигаше знамето си да се вее и плющи на тасманийския вятър. В събота се виждаше ясно всяка спица от голямото колело на късмета — издигналите се, издигащите се, падащите, вече пропадналите, мъртвите — и вечерта всеки златотърсач щеше да пие до безпаметност — било от мъка, било от радост.
Тази събота обаче проливният дъжд беше уплашил хората, Хокитика не беше претъпкана с обичайното стълпотворение и по улиците бяха дръзнали да излязат единствено тези с неотложни задачи. По пътя си Балфор мярна само малки групички мокри до кости мъже, сгушили се под навесите на странноприемниците и свили шепи да предпазят огънчето на цигарите си. Дори и конете изглеждаха унили. Пъхнали муцуни в мокрите торби с овес, те стояха като истукани в разораната кал и в присвитите цепки на очите им нямаше проблясък.
Щом превозвачът зави по „Гуляйджийска“, носените от вятъра талази го блъснаха толкова силно, че той се принуди да подхване цилиндъра си, за да не отхвръкне от главата му. Според предупрежденията за времето на Саксби, съмнителните прогнози, които излизаха всеки ден в „Уест Коуст Таймс“, пороят щеше да утихне след ден-два-три, понеже Саксби гледаше да не е много конкретен в предсказанията си и си оставяше място за грешки и в едната, и в другата посока. В интерес на истината съдържанието на колонката му рядко се променяше, проливните дъждове бяха част от Хокитика така, както студът и горещината бяха част от Отаго, а червената прах — от хълмовете на Виктория. Превозвачът ускори крачка, като придърпа палтото със свободната си ръка.
На покритата веранда пред Запасна банка стояха десетина мъже, скупчени на групички от по трима-четирима. Прозорците зад тях бяха запотени и сиви. Присвил очи, Балфор огледа лицата, но не видя познати. Едно накъсано стълбче дим привлече погледа му към самотна фигура долу — под стряхата клечеше маор, който се беше облегнал на гредата и пушеше пура.
Татуировките по лицето му напомняха на ветрове, нарисувани върху карта. От двете големи завъртулки бузите му изглеждаха издути, от веждите изскачаха стрелички към косата. Завихрените спирали от двете страни на ноздрите подчертаваха горделиво вирнатия нос. Устните бяха оцветени в синьо. Маорът беше облечен с шевиотен панталон и разкопчана на яката памучна риза, върху кафявата кожа на гърдите му висеше голям зелен камък във формата на брадва. Той почти беше допушил пурата и с приближаването на превозвача хвърли угарката на пътя, тя се изтърколи по наклона и се спря, както димеше, в мократа трева.
— Ти си онзи маор — обади се Томас Балфор. — Приятелят на Кросби Уелс.
Мъжът се обърна към него, но не отговори.
— Та как се казваше? Как ти е името, питам.
— Ко Теру Тафарей току ингоа.
— Леле! — възкликна превозвачът. — Я дай пак, ама само името. — Вдигна палец и показалец с няколко милиметра разстояние между тях, за да покаже нещо малко. — Само името.