— Теру Тафарей.
— И това не мога да го произнеса. — Балфор поклати глава. — Добре, как ти викат другарите ти, белите ти другари? Кросби как ти викаше?
— Теру.
— Все тая. Само глупак би си кълчил езика така. Какво ще кажеш да те наричам Тед? Едно хубаво британско име. Съкратено от Тиодор или от Едуард, можеш да си избереш. Едуард е хубаво име.
Тафарей не отговори.
— Аз съм Томас. — Превозвачът вдигна длан към гърдите си. — А ти си Тед.
Той протегна ръка да го потупа по главата. Маорът се дръпна рязко и Балфор изненадано отскочи. После се засрами, вдигна леко крак и пъхна и двете си ръце в джобчетата на жилетката.
— Тамати — обади се Тафарей.
— Какво?
— На моя език името ти е Тамати.
— А — въздъхна облекчено Балфор. Извади ръце от джобовете, сплете пръсти за миг, после кръстоса ръце. — Значи си поназнайвал английски, браво.
— Знам много думи на английски. Казват, че говоря езика добре.
— Кросби ли те научи, Тед?
— Аз учех него. Учех го на кореро маори! Ти казваш Томас, аз — Тамати. Ти казваш Кросби, аз — кореро маи!
Той се ухили, показаха се много бели и добре подредени зъби. Явно това беше някаква шега и превозвачът му се усмихна в отговор.
— Езиците никога не са ми вървели — призна той, като придърпа палтото си. — Щом не е английски, е испански, така викаше баща ми. Както и да е, виж сега, Тед, съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Кросби Уелс.
Лицето на Тафарей веднага стана сериозно.
— Хей маума харатанга.
— Да, да — измърмори Балфор, искаше му се онзи да престане да бръщолеви на своя език, — срамота е наистина. А и сега тази дандания, тази суматоха покрай съкровището и жена му.
Той се взря очаквателно през дъжда в маора.
— Хе пунаму какано руа — отвърна Теру Тафарей и докосна с палец и показалец камъка на шията си.
Сигурно беше някакъв талисман, помисли си превозвачът, всички маори носеха такива. Този беше почти колкото мъжка длан и беше шлифован до блясък, направен от тъмнозелен камък тук-там с по-светли петна и прикрепен с връв около шията, тъй че тесният край на острието на брадвата да ляга точно над ключицата.
— Да те питам… — Балфор реши да се пробва с изстрел в тъмното. — Да те питам, ти къде беше, когато стана тая работа, Тед? Къде беше, когато Кросби умря?
(Възможно беше маорът да го прати по дяволите, но пък току-виж се окажеше, че знае нещо. Нямаше смисъл превозвачът да обикаля да разпитва всеки срещнат, щеше да предизвика подозрения, далече по-безопасно му се струваше да заложи на местния, който най-вероятно не познаваше почти никого в града.)
Теру Тафарей впи тъмните си очи в него.
— Разбираш ли какво те питам? — настоя Балфор.
— Разбирам.
Разбираше, че го пита за смъртта на Кросби Уелс, но пък превозвачът не беше присъствал на погребението, това жалко подобие на погребение, помисли си Тафарей в изблик на гняв и презрение. Разбираше, че Балфор проявява само повърхностно съчувствие, дори не си беше свалил шапката от уважение към покойника. Разбираше, че превозвачът цели да извлече някаква изгода, тъй като в очите му играеха алчни пламъчета, както когато човек се озове пред възможност да получи нещо, без да даде друго в замяна. Да, Тафарей разбираше всичко много добре.
Теру Тафарей още нямаше трийсет години. Тялото му беше добре оформено и мускулесто и излъчваше онази самонадеяност и напращяла сила на стегната пружина, които са толкова присъщи на младостта, не беше открито горделив, но никога не показваше преклонение или смущение пред другиго. Притежаваше стаена надменност, темел от самоувереност, която не се нуждаеше нито от доказателство, нито от потвърждение, понеже, макар да му се носеше славата на воин и да се радваше на уважение в племето си, самомнението му не беше изградено въз основа на постиженията. Той просто знаеше, че красотата и силата му са несравними и че е по-добър от повечето си събратя.
В същото време обаче това високо самомнение го притесняваше, защото Тафарей съзнаваше, че то води към духовна гибел. Даваше си сметка, че самоувереността е белег на повърхностност и че собствената оценка не е признак за истинската стойност, но въпреки това не можеше да се отърси от самонадеяността си. И това го тревожеше. Тревожеше го, че красотата му е само привидна, куха като раковина без месо, празна мидена черупка, тревожеше го, че самооценката му издава единствено суета. Затова той си наложи да поеме по пътя на духовното извисяване. Търсеше мъдростта на дедите си, за да се научи как да изпитва съмнение в себе си. Както монахът се стреми да преодолее по-нисшите проявления на тялото си, така и Теру Тафарей се стремеше да надхвърли по-нисшите проявления на волята си, само че човек няма как да овладее волята си, без да я използва. Той не можеше да намери равновесие между пълната покорност пред подтиците си и противопоставянето им.