Племето, към което принадлежеше, путини нгай таху, навремето беше населявало цялото западно крайбрежие на Южния остров от стръмните брегове на фиордите на юг до обраслите с палми каменисти плажове далече на север. Преди шест години Короната беше закупила това обширно пространство за триста лири, а за путини нгай таху бяха останали само река Арахура, парченца от брега ѝ и малък участък земя край Маухера, устието на река Грей. Още тогава преговорите се бяха сторили на маорите нечестни, а сега, шест години по-късно, те бяха сигурни, че сделката е пладнешки обир. Хилядите златотърсачи, които прииждаха по крайбрежието в търсене на скъпоценния метал, плащаха по лира за разрешително, а земята се търгуваше по десет шилинга на акър. Тези приходи бяха значителни, при това в тях не влизаше самото злато, скрито в недрата на реките и пръснато в пясъка, чиято съвкупна стойност беше толкова колосална, че все още не беше изчислена. Замислеше ли се за богатството, което по право се падаше на племето му, Тафарей усещаше как в гърдите му се надига гняв, който сковаваше сърцето и душеше гърлото му.
Затова Кросби Уелс беше дал своите петдесет лири на Короната, а не на путини нгай таху, за да закупи сто акра в източния край на долината Арахура, където земята беше гъсто обрасла с тотара, местно дърво с хубава дървесина, която с готовност се подчиняваше на ножа и не се влияеше нито от солта, нито от бурите в океана. Уелс беше доволен от сделката. На този свят ценеше най-много две неща: усилната работа и отплатата от нея — уиски, когато можеше да се намери, а в останалото време джин. Сам си построи къща от една стая с изглед към реката, разчисти просека за градина и се захвана да издигне дъскорезница.
Теру Тафарей често пътуваше из долината, тъй като беше събирач на пунаму, а река Арахура беше пълна с тези гладки млечнозелени камъни, които при срязване разкриваха лъскава нефритена вътрешност, по-яка от стомана. Той умееше да дълбае камъка, даже според някои беше ненадминат майстор, но всъщност истинската му дарба беше да открива тези съкровища в коритото на реката. Колкото и да беше ярка и лъскава вътрешността им, отвън пунаму бяха съвсем обикновени на вид, благодарение на набитото си око Тафарей избягваше трудното разбиване на камъните намясто и направо ги занасяше недокоснати в Маухера, тъй че да бъдат благословени и разчупени според ритуала.
Парцелът, закупен от Кросби Уелс, граничеше със земите на племето или по-точно казано, с малкия участък, на който путини нгай таху бяха изтласкани. Така или иначе, Теру Тафарей още в самото начало се сблъска със заселника, привлечен от шума на брадвата му, отекващ из цялата долина. Познанството им потръгна сърдечно и срещите им зачестиха, постепенно маорът навикна да се отбива в дома на Кросби Уелс всеки път, когато минеше оттук. Оказа се, че Уелс е запален изследовател на живота и ритуалите на маорите и така тези гостувания се превърнаха в традиция.
Теру Тафарей обичаше да просвещава събеседниците си за своите качества и най му беше приятно да го прави, когато слушателите ласкаеха тези страни на личността му, за които той питаеше дълбоко в себе си съмнения, а именно неговия маури, тоест душата и вярата му. През последвалите месеци Кросби Уелс неуморно го разпитваше за вярата му — като човек и като маор, спадащ към племето нгай таху. Не криеше, че Тафарей е първият неевропеец, с когото разговаря, и любопитството му беше ненаситно. Трябва да се отбележи, че през този период маорът не узна почти нищо за приятеля си, тъй като той рядко отваряше дума за миналото си, а Тафарей нямаше навика да разпитва. Маорът смяташе Кросби Уелс за сродна душа и често му го казваше, защото като всички самоуверени хора обичаше да се сравнява с другите и виждаше в тези сравнения най-искрени похвали.
Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Тафарей пристигна в дома му с дар, какъвто им беше обичаят: той осигуряваше месото, а Уелс — пивото, и тази уговорка удовлетворяваше и двамата. В просеката пред къщата маорът се натъкна на каруца, която тъкмо потегляше обратно към града. Юздите бяха в ръцете на доктор Гилис, лекаря на Хокитика, до него седеше капеланът на затвора Кауъл Девлин. Тафарей не ги познаваше, ала погледът му се плъзна по талигата и под нагънатото одеяло зърна очертанията на тяло, отдолу стърчаха ботуши, които много пъти беше виждал. Маорът извика и изтърва дара си на земята. Свещеникът го съжали и му предложи да придружи другаря си до Хокитика, където щяха да го подготвят за погребване и след това да го заровят. На капрата нямало място, но ако желаел, можело да седна на стърчишката, стига да внимавал да не падне.