Когато каруцата навлезе в Хокитика и затрополи по главната улица, търговците и хората от странноприемниците по „Гуляйджийска“ наизлязоха да я посрещнат. Някои дори изтичаха напред, за да виждат по-добре, но безизразен и унил, Теру Тафарей не обръщаше внимание на любопитните погледи. С едната ръка се беше хванал хлабаво за глезена на Уелс. При всяко разклащане на каруцата тялото подскачаше и се полюшваше. Когато стигнаха полицейския лагер, маорът не помръдна. Седеше и чакаше, без да пуска глезена на Уелс, докато другите разговаряха.
Бъчварят в Хокитика се беше съгласил да скове чамов ковчег и заоблен надгробен кръст, на който да изпише с боя името на покойника и годините, обрамчили живота му. (Никой не знаеше кога точно е роден Кросби Уелс, но на корицата на Библията му беше отбелязана с мастило 1809 година и тя можеше да мине за приемлива година за раждане, тъй като според нея излизаше, че покойникът е на петдесет и седем, затова и беше изписана от бъчваря на надгробния кръст.) Докато тези задачи бъдат свършени и бъде изкопан гробът, тъмничарят Шепард нареди Кросби Уелс да бъде положен на пода в личния му кабинет — само един муселинен чаршаф разделяше тялото от дюшемето.
След като го нагласиха със скръстени на гърдите ръце, тъмничарят изкара всички от стаята и затръшна вратата тъй, че коридорът потрепери. Вътрешните стени в къщата бяха направени от басма, опъната на рамки от летвички, прикрепени към гредите, и когато външните дъски поскърцваха от вятъра, от тежки стъпки или от рязко захлопване на врата, басмените прегради трептяха и по тях се надигаха вълнички като в езеро — докато ги гледаше как пърхат като крилца на пеперуди, човек не можеше да не се замисли за широкото няколко пръста и пълно с прахоляк пространство между платовете от двете страни на рамката, по която се очертаваха движещите се сенки на хората в съседната стая.
Тафарей настоя, че някой трябва да седне при мъртвия. Не можело да оставят Уелс сам, проснат на пода, дори без една запалена свещ и без да има кой да бди над него, да го докосва, да се моли и да му пее. Опита се да обясни основните принципи на танги, само че те не бяха принципи в истинския смисъл на думата, бяха свещени ритуали, които нито можеха да бъдат обяснени на непосветените, нито да бъдат защитавани, просто така се правеше, такава беше традицията. Докато тялото не бъде погребано, духът не го напуска напълно, рече маорът. Трябва да му се пее, да се казват молитви. Тъмничарят му се сопна и го нарече езичник. Тафарей се ядоса. Някой трябвало да остане. Той щял да го направи. Кросби Уелс му бил приятел и брат. Кросби Уелс, възрази Шепард, бил бял и освен ако не се заблуждавал от сенките тук, според него маорът бил твърде мургав, че да му е брат. Погребението щяло да е във вторник сутринта, ако искал да помогне, да отидел да изкопае гроба.
Тафарей обаче остана. Първо бдеше над покойника от навеса пред вратата, а после, след като го прогониха оттам, се премести на пътеката между дома на тъмничаря и затвора. Накрая Шепард изскочи с дългоцевен пистолет в ръка и го заплаши, че ако го види на по-малко от петдесет метра от лагера, преди да дойде времето да спуснат тялото на Кросби Уелс в земята, ще го застреля, Бог да му е на помощ. Маорът отброи петдесет крачки, седна на земята и се облегна на дървената фасада на банка „Грей и Булър“. От това разстояние бдеше над тялото на приятеля си и му шепнеше ласкави думи в последната му нощ, преди духът да се възнесе.
— Когато Кросби почина — отвърна Тафарей, — бях в Арахура.
— Бил си в долината, така ли? — изненада се Балфор. — Бил си там, когато е умрял?
— Слагах капани за кереру. Знаеш ли какво е кереру?
— Май някаква птица.
— Да, много вкусна. Става за яхния.
— Аха.
Цилиндърът на Балфор беше подгизнал. Той го свали и го удари в бедрото си. От дъжда сивото му палто беше станало катраненочерно. Изпод полепналата му риза се розовееше кожа.
— Слагам капаните, преди да се стъмни, така че птиците да се хванат на сутринта — заобяснява маорът. — От хълма се вижда къщата на Кросби. И онази нощ в нея влязоха четирима души.
— Четирима ли? — Превозвачът пак нахлупи цилиндъра. — Не са ли били трима, един на черен жребец, много висок, а другите двама по-ниски, на дорести кобили? Алистър Лодърбак, Джок и Огъстъс. Те намериха тялото, сигурно си чул, и дойдоха да съобщят.