— Да, видях трима на коне — кимна Тафарей. — Но преди те да се появят, един дойде пеша.
— Един е дошъл пеша… Виж ти! Сигурен ли си, Тед? — заразпитва възбудено Балфор. — Сигурен ли си, за бога?
— Не се разтревожих — продължи маорът, — защото не знаех, че Кросби Уелс е починал същата нощ. Разбрах чак на сутринта.
— Един мъж е влязъл в къщата сам! — извика Балфор и закрачи напред-назад. — И то преди Лодърбак! Преди да се появи Лодърбак!
— Искаш ли да узнаеш името му?
Превозвачът се завъртя на пети.
— Познаваш ли го? — възкликна той. — Искам, разбира се! Кажи ми!
— Да сключим сделка — предложи тутакси Тафарей. — Аз ще кажа колко искам, ти кажи колко даваш. Една лира.
— Сделка?
— Една лира.
— Поспри се — вдигна ръка Балфор. — Видял си някой да влиза в дома на Уелс в деня на смъртта му преди половин месец. Сигурен си, че е било точно тогава. И знаеш без никакво съмнение кой е той, така ли?
— Знам как се казва. Познавам го. Няма лъжа.
— Няма лъжа — съгласи се превозвачът. — Но преди да ти платя, трябва да съм сигурен, че наистина го познаваш и не го бъркаш с друг. Не искам да ме пратиш за зелен хайвер. Този, дето си го видял, е бил едър мъж, нали така? С черна коса?
Маорът скръсти ръце.
— Играем честно — рече той. — Няма лъжа, няма измама.
— Да, да, честно играем — отвърна Балфор. — Съвсем честно.
— Да се спазарим. Аз искам една лира. Ти колко даваш?
— Набит мъж, нали, набит е бил? Здравеняк? Просто искам да съм сигурен, нали разбираш. Проверявам дали не ме лъжеш. Щото може и да се опитваш да ме преметнеш, нали така?
— Една лира — повтори упорито Тафарей.
— Франсис Карвър е бил, нали, Тед? Прав ли съм? Бил е Франсис Карвър, капитанът? Капитан Карвър?
Балфор налучкваше, но явно позна. Върху лицето на маора се изписа обида, той въздъхна тежко и рече укорително:
— Нали беше честно?
— Аз играх честно, Тед. Знаех кой е бил. Само че бях забравил. Карвър е бил в дома на Кросби, нали? Мъжът, когото си видял, е бил капитан Карвър? Хайде, кажи го, то не е някаква тайна, аз вече го знам.
Превозвачът се вгледа изпитателно в него. Тафарей стисна устни и измърмори под нос:
— Ки те туоху кое, ме маунга тейтей.
— Направи ми голяма услуга, Тед, няма да го забравя — заяви Балфор, който вече беше подгизнал до кости. — Ако ми трябва човек да свърши някоя работа, ще те потърся, нали така? И ти пак ще си получиш парите.
Тафарей вирна брадичка.
— Трябва ти маор, идваш при мен. Аз не върша работа, но ако искаш да говориш езика, мога да те науча.
Той нарочно не изтъкваше уменията си на каменоделец. Не продаваше пунами. Не би го направил за нищо на света. Тези светини нямаха цена и това беше също толкова ясно, колкото и че не може да се купи мана или пък да се сключи сделка с Бога. Златото не беше ценност. То беше обикновено разплащателно средство, нямаше памет, стремеше се само напред, бягаше от миналото.
— Добре, разбрано, дай да ти стисна ръката! — Балфор сграбчи сухата му длан (неговата беше мокра) и я разтърси здраво. — Добър човек си, Тед, добър човек.
Тафарей обаче продължаваше да гледа недоволно и побърза да измъкне ръката си от десницата на превозвача. Балфор съжали за постъпката си. Не биваше да превръща маора в свой враг, още повече че тази история засега не беше напълно изяснена. Възможно беше да се наложи да разчита на показанията му в някакъв момент, а и току-виж се окажеше, че той знае нещо за отношенията между Кросби Уелс и Франсис Карвър или пък между тях двамата и Лодърбак. Да, щеше да е полезно да бъде на негова страна. Превозвачът бръкна в джоба си. Можеше да му даде някоя дребна монета, ей така, колкото да не е без нищо. Пръстите му напипаха шилинг и шест пенса. Той извади шестачето.
— Ето. Давам ти я, за да ме научиш на някоя дума на маорски. Както си учил Кросби Уелс. Става ли, Тед? И така ще сме сключили сделка, както държеше преди малко. Съгласен ли си? И ще сме приятели. Няма да има за какво да се цупиш. — Той притисна сребърната монета в дланта му. Тафарей я погледна. — Така, кажи ми… — Балфор потри ръце. — Кажи ми какво означава Хокитика? Една дума ми стига. И ако питаш мен, цената е повече от прилична, шест пенса за една дума! Направо си е удар!
Теру Тафарей въздъхна. Знаеше смисъла, ала не можеше да го преведе. Това се случваше твърде често, думите от единия език никога не намираха точното съответствие в другия, белите нямаха билка, която да може да бъде заменена от пуха, нито пък хляб, който да напомня на ревена парароа, колкото и да беше близък вкусът, винаги имаше нещо добавено, а друго се губеше. Кросби Уелс го разбираше. Теру Тафарей го учеше на кореро маори, без да използва английски, сочеха предметите с пръсти и свиваха лица в гримаси, а когато англичанинът не успееше да схване нещо, оставяше звуците да се носят край него като молитви, докато значението им не се проясни.