— А вие, господине? Вие вече сте добре устроен тук, струва ми се?
— О, да. „Превозни услуги Балфор“, сигурно сте ни видели, точно до ограденото място за добитъка на крайбрежната, чудесно разположение на първа линия, сещате ли се? Балфор съм аз. Томас е малкото ми име. И на вас ще ви трябва в лагера, в кариерата никой не се обръща към останалите с „господине“.
— В такъв случай е добре да свикна да го използвам. Името ми е Уолтър. Уолтър Муди.
— Само дето никой няма да ви вика и Уолтър! — извика Балфор, като стовари пестник върху коляното си. — По-скоро ще е Уолт Шотландеца или Двуръкия Уолт. Или пък Златния Уолт, а?
— Това ще трябва да си го заслужа.
Балфор се разсмя.
— Няма да ви е трудно. Виждал съм буци колкото дамски пистолет. Колкото дамски пистолет, но, уверявам ви, много по-лесно е да стигнете до тях!
Томас Балфор беше на петдесетина години, със здраво закръглено тяло. Косата му беше почти изцяло побеляла, сресана назад, за да не пада на челото, и оставена по-дълга над ушите. Балфор носеше широка брада и имаше навика да я гали, когато е в добро настроение — направи го и сега, зарадван на шегата си. Благосъстоянието му отива, помисли си Муди, разпознал у събеседника си онази спокойна самоувереност, която настъпва, щом успехът потвърди вродения оптимизъм. Балфор беше свалил палтото си и вратовръзката му, макар да беше копринена и добре вързана, беше изпъстрена с мазни лекета и висеше хлабаво около врата. Муди от пръв поглед го причисли към лагера на либертарианците — безвреден, ренегат по душа, с весел нрав и склонен към излияния.
— Задължен съм ви, господине — рече той. — Това явно е един от многото тукашни обичаи, за които не знам нищо. Със сигурност щях да допусна грешката да се представя в кариерата с фамилно име.
Беше вярно, че представата му за добива на злато в Нова Зеландия бе изключително неточна и се дължеше главно на популярните картини от треската за злато в Калифорния — дървени колиби, равни долини, пълни със златен прашец каруци — и на смътното усещане (което той не знаеше от какво е породено), че колонията е нещо като тъмна сянка на Британските острови, все още неоформена дива противоположност на седалището и сърцето ма империята. Затова се беше изненадал, когато преди около половин месец заобиколи края на полуостров Отаго и видя на хълма големи къщи, кейове, улици и добре поддържани градини, изненада се и сега, щом зърна как един добре облечен джентълмен поднася огънче на застаналия до креслото му китаец, след което посяга покрай него да си вземе чашата.
Муди беше възпитаник на Кеймбриджкия университет и бе родом от Единбург, семейството му разполагаше със скромно състояние и в домакинството имаше трима прислужници. Обществените кръгове, където напоследък се беше движил в „Тринити“ и след това в „Инър Темпъл“, бяха далече по-разкрепостени от аристократичните, в които родовата история и положението на отделните представители почти не се различават, ала въпреки това образованието му го беше направило малко тесногръд, тъй като го беше научило, че най-добрият начин да вникнеш в обществения строй е да го гледаш отгоре. Пред приятелите си от колежа (облечени в тоги и със замаяни от ризлинга глави) той защитаваше премахването на класите с пламенността и крайността на младостта, но се сепваше всеки път, щом се сблъскаше с това явление в реалността. Още не знаеше, че златните находища са пълни с тиня и опасности и там, всеки е чужд не само на околните, но и на земята, по която върви, че коритото на бакалина може да се окаже пълно със златна прах, а на адвоката да остане празно, че там класово разделение не съществува. Муди беше двайсетина години по-млад от Балфор и затова се обръщаше към него почтително, макар да си даваше сметка, че по-възрастният мъж стои по-ниско от него в обществото, като в същото време не изпускаше от ума си и странната сбирщина от персонажи наоколо, чието положение и произход нямаше как да определи. Затова в любезността му се долавяше известна скованост, сковаността на мъж, който не разговаря често с деца, не знае как да се държи с тях и по тази причина е сдържан и студен, колкото и да му се иска да е мил.
Томас Балфор усещаше снизхождението му и то пробуждаше у него насмешка. Той изпитваше отвращение към хора, които, както сам се изразяваше, „говорят твърде префърцунено“, и обичаше да ги предизвиква, ала не с цел да ги разгневи — гневът им му беше досаден, — а за да заприказват по-простичко. За него сковаността на Муди беше като модерна яка, ушита по подражание на някой аристократичен стил, която непоносимо пристяга шията и те задушава, той гледаше на общоприетите условности на доброто общество като на безполезна украса и му беше смешно, че заради стремежа си към изтънченост човек може да се чувства толкова притеснен.