— Чарли не е измамник. И той се изненада, когато се появи златото.
— Не е толкова трудно да се престориш на изненадан. А онзи, който купи земята? Клинч от „Скарата“? Явно някой му е подсказал.
Търговецът пак поклати глава.
— Не вярвам.
— Помъчи се да повярваш.
— Освен това — рече намръщено Нилсен — Клинч няма да вземе и пени, след като вдовицата предяви иск. Ето за нея трябва да помислиш.
Аптекарят обаче нямаше никакво мнение за вдовицата, затова повтори:
— Клинч няма да вземе и пени… Може и да е така в случая с Кросби Уелс, но като помисли човек… Стейнс дава под наем „Скарата“ на Клинч, нали така?
— Какво намекваш?
— Че никой не съжалява, когато кредиторът му умре.
Нилсен пламна.
— Клинч не би убил и муха. Нито пък Чарли Фрост. Стига, Джо! Та Чарли е страхлив като мишка.
— По външния вид не можеш да отгатнеш на какво е способен човек. Още по-малко какво е сторил вече.
— Подобни догадки… — поде възмутено търговецът, но тъй като не можа да реши как да оформи възраженията си, замълча.
Нилсен не познаваше добре изчезналия Емъри Стейнс, макар че ако го попитаха, щеше разпалено да уверява в противното, тъй като имаше склонност да изповядва близост, когато това ласкаеше самолюбието му, а Стейнс беше от хората, с които търговецът би желал да е сърдечен приятел. Обичаше да бъде заслепяван от чуждия блясък и най-силно го заслепяваха личностите, към които изпитваше възхищение. Емъри Стейнс, който притежаваше и младост, и хъс, нямаше как да не предизвика завист у мнозина. Нилсен не можеше да не се съгласи с Причард, че е изключително малко вероятно Стейнс да е напуснал тайно Хокитика по своя воля посред нощ. Находищата му се нуждаеха от постоянен надзор и грижа, повече от петдесет души работеха за него и липсата му щеше да му коства много пари, загубите му се увеличаваха с всеки изминал ден. Не, Причард беше прав. Стейнс или беше отвлечен, или — по-вероятно — беше убит и тялото му беше добре скрито.
Според наличните към този момент сведения Емъри Стейнс беше видян за последно по залез-слънце на четиринайсети януари да се спуска по „Гуляйджийска“ към дома си. Никой не знаеше какво е станало след това. На другата сутрин в осем бръснарят му беше намерил вратата отключена, леглото било разтурено, явно някой бил спал в него, но огънят бил угаснал. Всичко било по местата си и ценните вещи не били докоснати.
Доколкото Нилсен знаеше, Емъри Стейнс нямаше врагове. Младият мъж притежаваше ведър и открит нрав и беше благословен с рядката дарба да е едновременно щедър и скромен. Беше много богат, ала в Хокитика имаше десетки заможни мъже и повечето бяха доста по-неприятни от него. Необичайна беше младостта му, разбира се, и тя можеше да е причина за завист у по-възрастните, натрупали огорчения мъже, само че завистта едва ли беше достатъчно силен мотив за убийство.
— Кой може да е имал зъб на Стейнс? — попита на глас търговецът. — Момчето беше късметлия, позлатяваше всичко, до което се докоснеше.
— Късметът не е добродетел.
— Искаш да кажеш, че са го убили заради парите му?
— Да оставим за момент Стейнс. — Причард се приведе към него. — Ти прибра нелош дял от богатството на Кросби Уелс.
— Да, казах ти вече, десет процента — отвърна Нилсен и сведе отново поглед към жълтия документ на бюрото. — Обичайната комисиона за продажбата на имуществото му. Само че сега, след оспорването от страна на вдовицата, плащането ще бъде анулирано. Ще трябва да върна парите.
Той побутна жълтия лист. Преди половин месец беше подписал двата екземпляра на договора на същото това бюро, и то с огромно нежелание. В Хокитика разпродажбата на имуществото на покойник не беше доходоносно начинание, само че търговията напоследък не вървеше и Нилсен беше на ръба. Какъв срам, мислеше си понякога той, да стигнеш чак до другия край на земното кълбо само за да паднеш толкова ниско, че да се бориш за трохите под масата на богатите късметлии. Името в документа — Кросби Уелс — не му говореше нищо. Доколкото знаеше, Уелс е бил самотник, някакъв нещастник, който всяка вечер се е наливал до безпаметност и е лежал вцепенен до сутринта. Нилсен подписа договора уморено, озлобено. Беше се наложило да наеме кон, да отдели цял работен ден, за да отиде до проклетата Арахура и да събере вещите на покойника, все едно беше бездомник, който рови из канавките за къшей сух хляб.
И там, разпределено в тенекията с брашно, кутията с барут, мухарника за месо, духалото и дори в един очукан стар леген, откри златото — искрящо, тежко, примамливо. Комисионата му беше възлязла на малко повече от четиристотин лири, за първи път в живота си разполагаше с толкова пари. Можеше да си събере багажа и да отплава за Сидни, да се върне у дома, да започне нов живот, да се ожени. Само че не му остана време да им се нарадва. Същия ден, в който му изплатиха комисионата, пристигна госпожа Уелс и само няколко часа по-късно продажбата на имуществото на покойника беше оспорена в съда и златото беше предадено на съхранение в банката. Ако съдът удовлетвореше иска на вдовицата, както със сигурност щеше да стане, търговецът щеше да бъде принуден да върне комисионата си до последното пени. Четиристотин лири! Повече от годишния му доход. Той прокара пръст по ръба на документа, усещаше как надигналият се в гърдите му гняв го задушава. Искаше му се, както му се беше искало много пъти през последната седмица, поне да има кого да обвини за случилото се.