— Да — обади се аптекарят, — те са бесни. Жълтуркото, който държи пушалнята за опиум в Кънери, Ах Сук, отишъл при Томас Балфор страшно възбуден. Поискал от Том да прегледа регистрите на моите товари и да провери последния сандък, който съм получил.
— А защо не е дошъл направо при теб?
Причард вдигна рамене.
— Сигурно ме подозира в нещо нередно.
— Смята, че си я отровил нарочно?
Аптекарят отново отклони поглед.
— Да.
— И какво му е отговорил Том? — настоя Нилсен.
— Показал му е регистрите. Уверил го е, че всичко е наред.
— И наистина ли е наред?
— Разбира се — отвърна троснато Причард.
Търговецът видя, че го е засегнал, и изпита грозно задоволство. Не му се искаше да мисли, че двамата могат да споделят в еднаква степен обвинението в заговор, ако (или когато) убийството на Емъри Стейнс излезеше на бял свят, струваше му се, че аптекарят е затънал много по-дълбоко. Нилсен нямаше нищо общо с опиума и не желаеше да има. Това беше чиста отрова, бич, който превръщаше хората в глупци.
— Слушай — рече Причард, като сложи пръст на бюрото, — трябва да накараш този Кю да проговори. Ако можех, щях да отида аз. Вече пробвах да мина през пушалнята, но Сук ме изгони. С Кю можеш да се разбереш. Той е почтен тип. Разпитай го за златото, виж дали е негова работа и ако се окаже, че е така, проучи как се е озовало в дома на Уелс. Може да отидеш още днес следобед.
Нилсен не търпеше да го командват така.
— Не разбирам защо ти сам не отидеш да поговориш с Кю, след като спорът ти е с другия.
— Аз съм на топа на устата. Затова гледам да се сниша.
Търговецът имаше съвсем различен възглед за нещата, но на глас недоволно рече:
— И защо този жълтурко би приел да говори с мен?
Така най-сетне намери утеха в раздразнението и блъсна начупено встрани жълтия документ.
— Най-малкото защото не си замесен — отвърна Причард. — Не си им давал основания да смятат, че си на нечия страна, нали?
— На жълтите ли? — Нилсен дръпна от лулата, тютюнът беше изгорял, беше останала само пепел. — Не съм.
— Обърни се към него с „Ах“, викай му Ах Кю. Все едно казваш „господине“. — Аптекарят замълча за миг и го огледа, после добави: — Има и друго. Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него.
Докато той говореше, на вратата се почука, влезе служителят на Нилсен и съобщи, че Джордж Шепард е отвън и чака да бъде приет.
— Джордж Шепард, тъмничарят? — възкликна разтревожено търговецът и стрелна с поглед Причард. — Каза ли по какъв въпрос?
— Делови, рече, от взаимна изгода — отвърна служителят. — Да го доведа ли?
— Аз тръгвам — заяви аптекарят и веднага се надигна. — Ще отидеш при онзи, нали? Хайде, обещай.
— Чак до Кънери? — измърмори Нилсен, припомнил си обяда и прислужницата в „Нонпарей“.
— Не повече от час пеша е — отвърна Причард. — Внимавай да говориш с него, не с някой друг, той е нисичък, много слаб, гладко обръснат, къщата му ще я познаеш по комина на топилнята. Ще чакам после да се обадиш.
Кабинетът на Нилсен изглеждаше твърде тесен, за да побере тежкия тромав поклон, който Джордж Шепард направи на прага. Търговецът усети как се отдръпва и се свива на стола и за да поправи това впечатление, скочи, протегна ръка и извика:
— Господин Шепард, заповядайте моля. Досега не съм имал удоволствието да ви обслужвам, но се надявам, че в най-скоро време това ще се промени. Заповядайте, седнете.