— Аз ви познавам, разбира се — отвърна Шепард, докато се настаняваше на предложения му стол. Щом видя, че лулата на домакина дими, посегна да извади своята от джоба. Нилсен му подаде торбичката си с тютюн и кутия кибрит и настъпи кратко мълчание, докато тъмничарят напълни и натъпче лулата и я запали. Тя беше малка, от изтравниче, с красив кехлибарен пръстен между мундщука и стеблото. Шепард пафна няколко пъти, за да се разгори тютюнът, облегна се и внимателно плъзна поглед първо наляво, после надясно, сякаш искаше да се запознае с размерите на помещението. След това, тъй като беше от хората, които винаги довършват мисълта си, добави през кълбото дим, което издиша: — Поне по име. А кой беше този, който тъкмо си тръгваше?
— Джо Причард, господине, Джоузеф. Държи аптеката на „Колингуд“.
— А, да.
Шепард замълча, обмисляше как да постави въпроса, който го беше довел тук. На слабата дневна светлина, която падаше косо по бюрото, виещият се от лулата пушек изглеждаше застинал над главата му, преплетените струйки бяха замръзнали във въздуха така, както в кварца са уловени лъкатушните жилки злато. Докато го чакаше да заговори, Нилсен си помисли: „Ако ме осъдят, този мъж ще ми е тъмничар“.
Назначението на Джордж Шепард в затвора в Хокитика беше посрещнато без съпротива от хората, които живееха и добиваха злато в района на неговите правомощия. Шепард беше студен, труден човек, бавните му движения подчертаваха широчината на плещите и тежестта на ръцете му, той вървеше с големи целенасочени крачки и когато си отвореше устата (това се случваше рядко), говореше с плътен властен бас. Държанието му беше официално и не особено дружелюбно, но строгостта се приемаше за добродетел у мъжете с неговото занятие и му правеше чест, че срещу името му никога не бе отправяно обвинение в пристрастие или предразсъдъци.
Доколкото тъмничарят беше обект на хорските приказки, те винаги се въртяха около предположения и догадки за отношенията със съпругата му. По всичко изглеждаше, че в семейното им гнездо цари пълно мълчание, а бракът им се крепи на мрачна решителност от негова страна и на наплашена покорност от нейна. Жена му се представяше като „госпожа Джордж“, говореше шепнешком и имаше объркания уплашен вид на измъчвано животно, което навсякъде вижда клетка и при всяко шумване хуква да се крие. Госпожа Джордж рядко се осмеляваше да излезе от дома си освен в редките случаи на градски тържества, когато крачеше с пламнало лице след съпругата си по „Гуляйджийска“. Малкото ѝ име — Маргарет — се узна цели четири месеца след пристигането им в Хокитика, ала явно произнасянето му в нейно присъствие се приемаше за толкова страшно посегателство, че тя мигом търсеше спасение в бягството.
— Дошъл съм по работа, господин Нилсен — започна Шепард, притиснал към гърдите си лулата. — Настоящият ни затвор не е нищо повече от кошара за добитък, временен лагер. Почти не влиза светлина, въздухът не достига. За да се проветри, оставям вратата отворена, закачена на верига, а аз сядам на прага с пушка на коленете. Абсолютно непригоден е за обитаване. Освен това не разполагаме с възможности да се справим с по-опитни закононарушители, с по-… по-тънки престъпления, като убийство, да речем.
— Да, да — закима Нилсен. — Разбирам ви.
Настъпи кратка тишина, после тъмничарят продължи:
— Надявам се да простите песимизма ми, но според мен пред Хокитика предстоят тежки времена. Градът е на прага на нова ера. По хълмовете все още управлява законът на златотърсачите, а тук… тук все още сме задният двор на Кентърбъри, макар че не след дълго ще сме перлата в короната на провинцията. Уестланд ще се раздели на две и Хокитика ще преживее разцвет, ала с издигането си ще трябва да потърси помирение.
— Помирение ли?
— Помирение между дивото и цивилизованото — поясни Шепард.
— Говорите за местните, за маорите, така ли?
В тона на търговеца се долови оживление, той питаеше романтична страст към така наречения от него племенен живот. Когато по реката се спуснеха устремено маорски лодки еднодръвки, той отиваше да ги гледа отдалече и душата му се изпълваше със страхопочитание. Воините му се струваха ужасяващи, жените им бяха непознаваеми, обичаите им — страховити и първобитни. Омаята му беше по-близо до ужаса, отколкото до преклонението, но той с цялото си сърце копнееше да изпита отново този сковаващ страх. Всъщност първоначалната искра за пътуването му до Нова Зеландия беше дошла от случайната среща с един моряк в крайпътна странноприемница в Саутхамптън, който разправяше (впоследствие се оказа, че хвалбите му са пълни с измислици) за срещите си с първобитните народи на Южните морета. Морякът беше холандец и носеше палтото си срязано късо до кръста. Бил разменял пирони за кокосови орехи, бил позволил на островитянките да докоснат бялата кожа на гърдите му, а веднъж дал като подарък на един туземец възел. (Нилсен попита какъв точно възел и онзи отговори, че бил кръстат, търговецът не го знаеше и морякът изрисува с пръст във въздуха как се премята намотката.)