Шепард обаче поклати глава.
— Не използвам „див“ в смисъла на аборигени — рече той. — Говоря за самата природа. Добивът на злато е опасно начинание, той кара човек да започне да мисли като престъпник. А трудните условия тук правят златотърсачите безразсъдни.
— Но добивът може да бъде цивилизован, нали?
— Вероятно. След като се изчерпат залежите в реките, след като златотърсачите отстъпят място на изграждането на бентове, използването на машини и прокопаването на рудници, след като се изсекат горите. Може би тогава ще стане цивилизован.
— Не вярвате ли в силата на закона? — попита озадачено Нилсен. — Уестланд скоро ще има свой представител в парламента.
— Виждам, че не успявам да обясня ясно. Позволете ми да започна отначало.
— Заповядайте.
Тъмничарят поде веднага, без да промени нито позата, нито тона си.
— При наличието на две правни норми, действащи едновременно, човек винаги използва едната, за да хули другата. Вземете за пример златотърсач, който смята за справедливо да подаде жалба до Мировия съд срещу своята блудница, като очаква тя да бъде наказана, а в същото време самият той да бъде изключен от обхвата на прилагане на закона. Или искът му ще бъде отхвърлен, или и златотърсачът ще бъде обвинен в разврат и ако това се случи, той ще започне да вини не само блудницата, а и закона. Законът не отговаря на златотърсаческите му разбирания за справедливост и затова той ще вземе в свои ръце възстановяването на правдата и ще удуши момичето. В миналото най-вероятно е щял да реши на мига спора с юмруци — такъв е бил законът на златотърсачите. Уличницата може да загине, може и да оцелее, но и в двата случая това си е бил лично негов въпрос. А сега той смята, че му е било отнето правото да получи правосъдие, и заради това сам се залавя да въздаде справедливост. И тъй като е двойно ядосан — и на жената, и на закона, — си отмъщава с двойна сила. Виждам всеки ден подобни примери.
Шепард се облегна и пъхна лулата в устата си. Изглеждаше напълно спокоен, но бледите му очи бяха впити настойчиво в домакина. Както винаги, Нилсен не подмина възможността да завърже спор.
— Да, така е, но ако следвам доводите ви, излиза, че вие подкрепяте златотърсаческия закон.
— Златотърсаческото право е примитивно и еснафско — отвърна тъмничарят. — Ние не сме диваци, а цивилизовани хора. Не смятам, че законът не е добър, само исках да изтъкна какво се случва, когато дивото се сблъска с цивилизацията. Преди четири месеца мъжете и жените, които попадаха при мен, бяха пияници и крадци на дребно. Сега виждам пияници и крадци на дребно, които се чувстват възмутени, говорят за нарушени права и отнети свободи, смятат, че са били несправедливо осъдени. И са много ядосани.
— Добре, да обобщим — вметна Нилсен. — Какво става след удушаването на уличницата, след като златотърсачът освободи гнева си? Тогава цивилизованият закон ще накаже извършителя, нали? И той ще си получи справедливото възмездие?
— Не и ако другарите му се съберат около него да защитят своите порядки. Човек се придържа най-здраво за убежденията си, когато те са под заплаха, господин Нилсен, а няма по-жестоко нещо от разгневената тълпа. Тъмничар съм от шестнайсет години.
Търговецът се облегна и кимна.
— Да, разбирам какво искате да кажете, опасността идва именно от тази здрачна зона между стария и новия свят.
— Трябва да се сбогуваме със старото — рече Шепард. — Няма да търпя уличници, нито пък тези, които ги посещават.
Автобиографията на тъмничаря (ако някога бъдеше изготвен такъв документ, той щеше да е строг, изпълнен с упреци и оскъден откъм информация) не притежаваше онази необходима глава, в която младият герой, така да се каже, развява байрака си, свръща от правия път и се отдава на насладите на разгулния живот. Откакто той беше минал под венчило, въображението му познаваше единствено ръбестата фигура на госпожа Джордж, чиито привички му бяха толкова добре познати, толкова неизменни, че Шепард можеше да сверява джобния си часовник по ритъма на дните ѝ. Поведението му беше неизменно безукорно и в резултат на това способността му да изпитва състрадание беше минимална. Занаятът на Анна Уедърел не криеше никакво очарование за него, Шепард нямаше момчешки спомени за подарена му нежност или за изпитан свян, които да смекчат сърцето му към тайните на начина ѝ за препитание — в нея той виждаше единствено поменик от прегрешения срещу установения морал, помътен разсъдък и пълна липса на надежда за извисение. Това, че една уличница може да направи опит да отнеме живота си, не му се струваше нито невероятно, нито печално, в този конкретен случай той дори бе склонен да окачестви подобна развръзка като милостива. Госпожица Уедърел беше роб на опиума и опиатът я държеше в подчинение тъй, както царедворците държат в подчинение малоумен цар, а тя щеше да брани престола ревниво до смъртта си.