Справедливо е да отбележим, че от седемте добродетели Шепард предпочиташе класическите четири. Той беше добре запознат с християнското учение за прошката, но само като верую за изучаване и следване. Без да петним вярата му, тук само ще подчертаем, че човек първо трябва да помоли за прошка, за да знае как да я даде, а тъмничарят нито веднъж в живота си не беше осъзнавал необходимостта да поиска опрощение. Той се молеше за душата на госпожица Уедърел, както и за душите на всички жени и мъже под свое попечителство, ала молитвите му бяха по-скоро израз на дълг, отколкото на надежда. Шепард вярваше, че душата обитава тялото и следователно поругаването на тялото е посегателство срещу душата: съдена според това самобитно богословие, една обикновена уличница наистина не би имала кой знае какъв шанс, а на това отгоре Анна Уедърел беше недохранена, носеше следите от лошото отношение към себе си и като цяло представляваше жалка гледка. Той не ѝ желаеше да гори в ада, но тайно в себе си вярваше, че спасението ѝ е невъзможно.
Съдбата на душата на госпожица Уедърел и начинът, по който младата жена се беше опитала да я определи завинаги, не го интересуваха, още по-малко го интересуваха прелестите на тялото ѝ. В това отношение Шепард се различаваше от повечето мъже в Хокитика, които (както след седем часа Гаскоан щеше да отбележи пред Муди) от половин месец не говореха за нищо друго. Изчерпеха ли първата тема, подемаха втората, после се връщаха пак към предишната и това редуване им осигуряваше храна за дълги разговори.
Лулата на Нилсен беше угаснала. Той очука чашката о бюрото, за да изтърси пепелта, и след това се зае да я пълни отново.
— Струва ми се, че Алистър Лодърбак възнамерява да промени нещата — рече той, като развърза със свободната ръка кесията с тютюна. — Стига да го изберат, разбира се.
Шепард се подвоуми, но в крайна сметка попита:
— Следите ли кампанията?
Зает с кесията, търговецът не забеляза колебанието му. При появата на тъмничаря се беше уплашил и затова в началото се беше държал отбранително, ала той рядко оставаше задълго смутен. Теорията на Шепард за закона беше възбудила и поласкала ума му и той беше възвърнал душевното си равновесие. Отвличащите вниманието ритуали около пълненето на лулата — борбата с изтънелите, износени кожени връзки, сухият аромат на тютюна — го бяха успокоили. Без да вдига поглед, Нилсен отговори:
— Да, следя я. Чета речите всеки ден, и то с изострено внимание. В момента Лодърбак е тук, в Хокитика, нали?
— Да, тук е — кимна Шепард.
— Според мен той ще спечели — рече търговецът, като стри между пръстите си щипка тютюн. — „Литълтън Таймс“ го подкрепя.
— Вие лично цените ли го?
— Тунели и железница, това са неговите послания, нали? Прогрес, цивилизация и така нататък. Струва ми се, че вашето мислене напълно съвпада с неговото.
Той драсна клечка кибрит.
Тъмничарят не отговори, изглеждаше потънал в размисъл. После каза:
— Нямам навика да споделям политическите си възгледи в чужди кабинети, освен ако не бъда поканен, господин Нилсен.
— О, моля ви, заповядайте — отвърна любезно търговецът и размаха клечката, за да я угаси.
— С ваше позволение — наклони Шепард голямата си глава — ще кажа следното. И аз смятам, че Лодърбак ще спечели изборите не само за парламента, но и за длъжността управител на провинцията. Той има изключително обаяние, а връзките му със законодателните среди и Съвета говорят много за характера и уменията му.
— Всъщност ще му е за втори път да го изберат — прекъсна го Нилсен, който често обсъждаше политиката в чужди кабинети и за момент забрави, че е дал право на събеседника си да говори свободно. — Познат е.
— Познат е в собствения си кръг — уточни тъмничарят. — Той е верен на Кентърбъри и неговите тунели и железници, както вие се изразихте, са тунелът край Литълтън и проектът за железница между Крайстчърч и Дънидин. Като управител на провинция той ще насочи всички свободни средства към този тунел и към тази железница, както и би следвало, ако иска да спази обещанията, дадени по време на кампанията.