— Може и да сте прав за това, но като депутат той ще представлява Уестланд…
— Лодърбак е от Уестланд само по мандат — прекъсна го Шепард. — Не го виня за това, аз лично ще гласувам за него, господин Нилсен, но той не познава живота на златотърсачите.
Нилсен като че ли се канеше да вметне още нещо, само че тъмничарят не му даде възможност и продължи, повишил леко глас:
— Така стигаме до работата, поради която идвам при вас. Имам подкрепата на губернатора да започна строежа на нов затвор — не в досегашния лагер, а на един хълм северно от града. Сигурно си спомняте, че пътят до Хокитика е изграден от затворници? И аз възнамерявам да постъпя по същия начин, да използвам труда на мъжете под мое попечителство, за да построя затвора на Гледка.
Тази идея отговаряше напълно на представата за възмездие, която Нилсен имаше, и той се усмихна.
— Само че, както вече отбелязахте — продължи Шепард, — Алистър Лодърбак съсредоточава усилията си върху транспорта, в обръщението си към Съвета той призовава за използването на затворнически труд за строителството и поддръжката на пътя за Крайстчърч. Маршрутът през Алпите е все още опасен, не е удобен за ездач, камо ли за кола.
— И управителят на провинцията има окончателната дума по въпроса, така ли? — попита Нилсен. — Затворниците не са ли ваши, за да ги използвате, както намерите за добре?
— Уви, не. Те са мои само за да ги пазя.
В този момент влезе служителят с дървена табла с кафе. Той не беше на себе си от вълнение, тъй като търговецът рядко приемаше посетители, още по-малко с такава тайнствена слава като Причард (известен с опиума си) и Шепард (известен със съпругата си). Чиновникът беше подредил каничката с кафе и чашките изключително внимателно върху таблата и я носеше с щръкнали настрани лакти и изправен гръб. Нилсен кимна одобрително — не беше обичайно служителят да му приготвя кафе, — но му беше приятно да си представя какво впечатление ще остави това у госта. Служителят остави таблата на шкафчето до стената и вдигна каничката да напълни чашите. Надяваше се двамата да продължат разговора, докато е в стаята, и затова се стараеше да налива бавно, загледан в недоволно плаващите люспици от цикорията, която беше добавил към кафеените зърна за икономия: с грозния си мазен слой те разваляха ефекта от старанието му.
Шепард се обади зад него:
— Между другото, господин Нилсен, какво знаете за Емъри Стейнс?
Кратко мълчание.
— Знам, че е изчезнал — отвърна накрая Нилсен.
— Да, изчезнал е — кимна тъмничарят. — Никой не го е виждал от половин месец. Много странно.
— Не го познавам добре — измънка търговецът.
— Така ли?
— Той е просто познат, не ми е приятел.
— Аха.
Нилсен се прокашля и изведнъж избухна:
— Още ли се мотаеш, Албърт?
Чиновникът пусна каничката.
— Да оставя ли подноса, господине?
— Да, да, върви си, за бога! — извика Нилсен.
Пое грубо подадената му чаша и разля кафето в чинийката, а след това я тресна на бюрото тъй, че тя издрънча. Чиновникът поднесе втората чаша на Шепард, който изобщо не посегна към нея, а кимна безмълвно да я сложи пред него.
— Ще говоря направо — поде тъмничарят, след като разочарованият Албърт затвори вратата. — Възнамерявам веднага да пристъпя към строежа на затвора, така че когато Лодърбак встъпи в длъжност, работата да е доста напреднала. Съзнавам, че отстрани това може да се възприеме като опит да попреча на успеха на кампанията му. Затова дойдох при вас, тъй като разчитам както на услугите, така и на дискретността ви.
— От какво имате нужда? — попита предпазливо Нилсен.
— От строителни материали и десетина-дванайсет общи работници, които да се захванат с изкопаването на основите — отвърна Шепард и посегна да извади от вътрешния си джоб плановете. — Мога да ви предложа обичайния процент комисиона. Парцелът вече е закупен и одобрен. Ето архитектурната скица.
Търговецът пое от грамадната му ръка листа и започна да го разгъва.
— Това е оригиналът, така ли? Имате ли копие?
— Да, това е оригиналът. Няма копие. Не го оставям без надзор и винаги го нося у себе си, разбира се.
— Разбира се — кимна Нилсен и посегна към очилата си.
— Причината да се обърна към вас — продължи тъмничарят, — а не към Кокран или Морисън, или някой друг от конкурентите ви, които — простете за откровеността — са в по-добро финансово състояние, се дължи отчасти само на славата ви на оправен мъж. — Нилсен вдигна поглед. — Позволете ми да говоря откровено. Въпросът е щекотлив, знам, ще се постарая да бъда тактичен. До ушите ми достигнаха сведения, че от продажбата на имуществото на господин Кросби Уелс сте прибрали комисиона на стойност няколкостотин лири. — Търговецът отвори уста, но Шепард вдигна ръка. — Не казвайте нищо, което би могло да ви злепостави, докато не ме изслушате докрай. Нека първо ви разкрия какво знам аз. Трупът мина през полицейския лагер, преди да бъде погребан, а тъй като покойникът нямаше нито близки, нито приятели, опелото беше извършено при нас. Беше ми оказана честта да разпозная тялото и да присъствам, докато лекарят го преглежда за следи от наранявания. Доктор Гилис заключи, че смъртта е причинена от злоупотреба с алкохол, и с моите нищожни познания не бих оспорвал мнението му. Доктор Гилис обаче изключително внимателно изследва съдържанието на стомаха и вътрешностите и откри не само храна и алкохол, а и следи от лауданум, макар и в твърде малки количества. С две думи, не смятам, че Кросби Уелс е бил отровен от друго освен от алкохол. Още преди опелото земята и дъскорезницата на Уелс бяха продадени. Имотът, както знаете, беше иззет от банката и беше продаден незабавно на господин Едгар Клинч — сделката е напълно законна и все пак не може да не пробуди любопитство скоростта, с която бе извършена смяната на собствеността. Доколкото знам, след това вие сте били нает да разчистите къщата и да продадете вещите на покойника срещу комисиона в размер на процент от приходите, приели сте тази задача и сте открили голямо количество злато (къде беше скрито, в тенекията с брашно ли?) на обща стойност четири хиляди лири. Достатъчно пари, за да се върне човек в родината, както се казва. Към този момент, господин Нилсен, сте можели да си заминете за дома благодарение на хубавата комисиона, ала това начинание явно е било осуетено от появата на вдовицата на господин Уелс. Тя пристигна седмица след погребението, но навреме, за да оспори продажбата на имуществото и всяка сделка, последвала от нея. Както вече споменах, не вярвам Кросби Уелс да е бил отровен. Но също така не вярвам скритото злато да е било негово, още по-малко — на вдовицата му. Нейната поява е поредното странно събитие в история, която и без това е твърде странна за моя вкус. — Той замълча за миг. — Нещо от изброеното дотук да е невярно? Може и да не отговаряте, ако желаете.