— Възнамерявате да ме изнудвате ли? — прошепна Нилсен.
— В никакъв случай — отвърна тъмничарят. — Ала едва ли бихте отрекли, че цялата тази работа вони.
— Да, така е.
— Не съм детектив — продължи Шепард — и нямам наклонности към тази област. Не ме вълнува особено какво знаете. Но държа да построя затвора и виждам възможност и двамата да извлечем изгода от създалото се положение.
— Слушам ви, господине.
— Вдовицата Уелс е подала иск да оспори продажбата на имуществото на покойния си съпруг. Разглеждането му ще отнеме месеци, така е при всички съдебни дела, а междувременно парите ще бъдат оставени под запор в банката. Предполагам, че накрая продажбата ще бъде обявена за нищожна и ако не се разкрие някаква машинация, вдовицата ще прибере съкровището. Случайно или не, през последните месеци аз имах няколко срещи с Кросби Уелс и той със сигурност не е споменавал да е женен — нито пред мен, нито пред другите, с които говорих.
Нилсен си представи котка, която побутва дребно мишле с лапа, но без да си пуска ноктите. Не беше виновен — не беше направил нищо незаконно — и въпреки това се чувстваше виновен, чувстваше се впримчен, все едно е извършил ужасяващо престъпление насън и при събуждането си е намерил възглавницата си окървавена. Беше сигурен, че всеки момент тъмничарят ще го изобличи — и той не знаеше още за какво престъпление. Коя беше думата, използвана от Причард? Съучастник. Да, чувстваше се именно съучастник.
Като малък беше откраднал веднъж едно копче от ковчежето със скъпоценности на братовчед си. Копче за ръкавел от военна униформа, медно на цвят и с гравирано слабо тяло на лисица, която тича с разтворени лапи и наострени уши. Копчето беше изпъкнало и в единия край потъмняло, сякаш собственикът е имал навика да го гали и с времето блясъкът там се е изличил. Братовчедът Магнъс беше болен от рахит и краката му бяха разкривени в коленете, щеше да умре скоро и затова не беше длъжен да споделя играчките си с другите деца. Но Нилсен така копнееше за копчето, че една нощ се прокрадна на пръсти, докато Магнъс спеше, отвори ковчежето и взе копчето, дълго обикаля из тъмната детска стая, опипваше го и се радваше на тежестта му, прокарваше пръст по тялото на лисицата, усещаше как месингът поема топлината на ръката му, ала накрая нещо го завладя, не точно угризения, а смазваща умора, празнота, и той го върна на мястото му. Братовчедът Магнъс така и не разбра. Никой не узна за случилото се. Въпреки това в продължение на месеци, години, дори на десетилетия след смъртта на братовчеда Магнъс тази кражба беше като треска, забита в сърцето на Нилсен. Той виждаше пред очите си огряната от луната детска стая всеки път, щом споменеше името на братовчед си, изчервяваше се без причина, понякога се сепваше или изругаваше, когато се сетеше за онзи момент. Защото, макар да съдим за човека по неговите действия, по изреченото или стореното от него, той съди себе си по това, което е готов да стори, което е искал да изрече или да направи, и тази присъда е неизбежно обременена не само от широтата и границите на въображението му, но и от постоянно променящата се мяра на съмнението и самоувереността му.