Шепард бе присвил очи.
— Льовентал ли казахте? Бен Льовентал? Евреинът?
— Да — премига Нилсен. — Няма как да пуснем обявление без вестника. Освен ако не предпочитате листовки или афиши, но всички четат „Таймс“.
— Надявам се, разбирате, че инвестирането на вашата комисиона следва да си остане само между нас?
— Естествено, господине. — Миг мълчание. — Давам ви честната си дума — добави търговецът и веднага съжали за избраната фраза.
— Може би не е зле да впишем такава клауза в договора — подхвърли Шепард. — За всеки случай.
— Може да имате вяра на дискретността ми — рече Нилсен и отново се изчерви.
— Надявам се да е така — отвърна тъмничарят, изправи се и протегна десница.
Нилсен също стана и двамата си стиснаха ръцете.
— Господин Шепард — обади се изведнъж той, когато гостът се обърна към вратата. — Това, което говорихме преди, за дивото и цивилизацията, за стария и новия свят…
Лицето на Шепард беше безизразно.
— Да?
— Любопитно ми е да разбера как гледате през тази призма на всичко това — имуществото на Уелс, съкровището, вдовицата му.
Тъмничарят размишлява дълго, преди да отговори.
— Парите дават възможност за цялостно преобразяване, господин Нилсен — рече той накрая. — Намери ли късче самородно злато, човек може да си купи нов живот. А цивилизованият свят не предлага подобен шанс.
След като Шепард си тръгна, Нилсен дълго размишлява над предложението на тъмничаря. В ума му беше покълнало съмнение. Струваше му се, че е изтървал нещо, все едно беше намерил вързана кърпичка, смачкана на топка в джоба на стара жилетка, и колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни какво е трябвало да му подскаже тя, каква задача е имал да свърши, нито пък къде е бил, когато е направил възелчетата и я е прибрал до сърцето си. Барабанеше по бюрото напрегнато, подръпваше реверите си. Дъждът плющеше по прозореца. Сивите сенки в стаята се издължиха, слънцето беше скрито от облак.
Изведнъж той скочи, отиде до вратата и я открехна.
— Албърт! — извика през пролуката.
— Да, господине — отвърна Албърт от приемната.
— Кросби Уелс, онзи, дето го намериха умрял…
— Да?
— Кой откри тялото? Припомни ми.
— Били са няколко души, господине.
— Каква точно беше историята?
— Пишеше го във вестника, господине. Да го потърся ли, за да го донеса?
— Не, кажи ми каквото си спомняш.
— Групата спряла да се освежи и намерила господин Уелс още топъл, доколкото си спомням, господине. Седял на кухненската маса, пишеше във вестника.
— А името? — настоя Нилсен, макар че вече се беше сетил.
Изведнъж му прималя и той облегна глава на рамката на вратата.
— Кандидатът за депутат от Уестланд, господине — отговори Албърт. — Онзи от Кентърбъри. Запознахте се миналата седмица в „Звездата“. Алистър Лодърбак.
Десетина минути по-късно Нилсен се появи на прага на приемната и свали цилиндъра си с толкова силен плясък, че чиновникът подскочи на стола. Търговецът беше хванал бастуна си заплашително по средата, сякаш се канеше да го размаха като тояга. Лицето му беше бледо. Той се отправи към вратата и Албърт извика след него:
— Ако някой ви потърси, да го пратя ли в „Нонпарей“?
— Не, не ме безпокой. Ако някой ме потърси, кажи му да изчака. Или по-добре да дойде пак в понеделник — отвърна рязко Нилсен, без да се обръща.
Подмина бараката на капитана на пристанището и продължи по вълнолома, стигна до обичайната си гостилница на ъгъла, но не се отби, а пристегна палтото и се насочи навътре към сушата, към находищата на Кънери.
Полунощ в Скорпион
След като си тръгна от кантората на Нилсен, Джоузеф Причард не се отправи към лабораторията си на улица „Колингуд“. Насочи се към „Скарата“, една от шейсетте-седемдесетте странноприемници на „Гуляйджийска“, разположена в най-оживения ѝ участък. В нея (благодарение на жълтия си корниз и декоративните капаци на прозорците „Скарата“ имаше ведър вид дори и в дъжда) пребиваваше Анна Уедърел и макар да не ѝ беше в навика да приема посетители в този час на деня, на Причард пък не му беше в навика да съобразява делата си с чуждите предпочитания. Той се качи по стъпалата и нахлу вътре, без дори да кимне на златотърсачите, които седяха в редица на верандата, вдигнали крака на парапета, и дялкаха тресчици, изстъргваха мръсотията под ноктите си и плюеха тютюн в калта. Те го изгледаха насмешливо и щом вратата се затръшна зад гърба му, заваляха шеговити коментари колко ли е загорял аптекарят, че да бърза така.