Причард не беше виждал от седмици Анна. Беше разбрал за опита ѝ за самоубийство от Дик Манъринг, който от своя страна беше преразказал сведенията, дадени му от Ах Сук, китаеца, който държеше пушалнята за опиум в Кънери. Анна често посещаваше китайското селище и затова мнозина я наричаха Анна Китайската — това прозвище накърняваше репутацията ѝ в някои кръгове и подсилваше популярността ѝ в други. Причард не беше нито в единия, нито в другия лагер — той не проявяваше никакъв интерес към частния живот на околните — и затова новината, че уличницата е любимка на Ах Сук и че разминалата ѝ се на косъм смърт е докарала китаеца почти до истерия, не породи у него нито любопитство, нито отвращение. (Манъринг не говореше китайски, но знаеше няколко йероглифа — метал, искам, смърт, — които бяха достатъчни да завърже разговор с помощта на тефтерчето си, пожълтяло от употреба и тъй запълнено с драсканици, че той можеше да отправя дълбокомислени послания само като прелисти назад страниците и посочи с пръст стар спор, сметка или сделка.)
Причард се беше засегнал, че Анна не го е потърсила. Все пак той беше аптекар и южно от река Грей беше единственият доставчик на опиум за западния бряг на Кентърбъри. Точно от такъв специалист имаше нужда тя, трябваше да му се обади, да потърси съвет. Причард не вярваше Анна да е направила опит да посегне на живота си, според него това беше невъзможно. Беше сигурен, че е била принудена да вземе опиата против волята си или че той нарочно е бил примесен с друго, за да ѝ причини вреда. Аптекарят се беше опитал да прибере остатъка от опиума от китайската пушалня, за да го изследва за следи от отрова, но Ах Сук беше твърде ядосан, за да изпълни молбата му, и ясно заяви (отново чрез Манъринг) решимостта си никога повече да не купува от него. Причард не обърна никакво внимание на заплахата — разполагаше с достатъчно голяма клиентела в Хокитика и продажбата на опиум носеше много малка част от приходите му, — но професионалното му любопитство към случилото се все още не бе задоволено. Затова сега се налагаше да разпита самата Анна.
Когато аптекарят влезе, съдържателя на странноприемницата Клинч го нямаше и самата тя изглеждаше празна и запусната. След като очите му свикнаха със сумрака, той различи помощника на Клинч, който се беше облегнал на тезгяха и четеше стар брой на „Лийдър“, като едновременно произнасяше шепнешком думите и ги следеше с пръст по редовете. Движението на ръката му беше излъскало дървото и то сияеше като намазано с олио. Момчето вдигна глава и му кимна. Докато минаваше край него, аптекарят му подхвърли един шилинг, то го хвана във въздуха, захлупи го отгоре на дланта си и извика след него:
— Ези!
Причард, който вече беше поел нагоре по стълбите, се изсмя рязко. Когато се чувстваше обиден, ставаше груб, а в момента беше направо озлобен. Коридорът беше пуст, но въпреки това аптекарят долепи ухо до вратата на Анна Уедърел и се ослуша, преди да почука.
Харалд Нилсен правилно се беше досетил, че отношенията на Причард с блудницата са доста по-сложни от неговите, но заключението му, че аптекарят е влюбен в нея, беше погрешно. Всъщност вкусът на Причард към жените беше съвсем ортодоксален, даже момчешки. Той по-скоро би хлътнал по доячка, отколкото по уличница, колкото и да е грозна доячката и колкото и да е красива уличницата. Аптекарят ценеше чистотата и простотата, скромните рокли, тихия глас, покорността и почти пълната липса на стремеж за себеизява, с други думи, точно обратното на това, което представляваше той. Идеалът му за жена беше негова пълна противоположност: тя трябваше да знае това, което той не знае, и да е спокойна тогава, когато той не е. Спътницата в живота му трябваше да е нещо като котва, гледана отгоре, откъм повърхността, лъч светлина, утеха и благословия. С крайностите и опияненията си Анна Уедърел твърде много приличаше на него. Не че я мразеше заради това, по-скоро я съжаляваше.
Като цяло Причард рядко отваряше дума за нежния пол. Не му беше приятно да разговаря за жени с други мъже, според него този навик издаваше незрялост и склонност към самохвалство. Заради мълчанието му приятелите го смятаха за твърде благовъзпитан, а жените го намираха за загадъчен и непроницаем. Той не беше грозен, имаше солидна професия и можеше да мине за желана партия, ако не беше толкова отнесен в работата си и се появяваше по-често в обществото. Причард обаче ненавиждаше големи смесени групи, в които мъжът е длъжен да действа като представител на своя пол и закачливо да изтъква пред очите на всички събрали се своите предимства. В подобна обстановка ставаше скован и раздразнителен. Предпочиташе по-задушевна компания и имаше малко приятели, на които беше верен до смърт, както беше верен по свой си начин на Анна. Близостта, която изпитваше към нея, се дължеше главно на това, че мъжът не е длъжен да обсъжда блудниците си с другите: уличницата е личен въпрос, пиршество, на което се наслаждаваш сам. Ето това уединение търсеше аптекарят у Анна. За него тя беше самота и дори когато беше с нея, той не я допускаше до себе си.