Причард беше обичал истински веднъж като млад, ала вече бяха минали шестнайсет години, откакто Мери Мингис стана Мери Фъркин и замина за Джорджия да живее сред червената пръст на памучните поля (както си го представяше той) — невероятна скука, дължаща се на богатството и безоблачните небеса. Дали е жива, дали господин Фъркин все още е на този свят, дали е родила деца, дали е губила рожби, дали е запазила красотата си, или не, той не знаеше. За него тя си оставаше Мери Мингис. За последно я беше видял като двайсет и пет годишна девойка, облечена в скромна муселинена рокля на цветчета и със сплетени на венец къдрици, без никакви накити по пръстите и китките — тя го прие седнала под прозореца, когато той отиде да се сбогуват.
„Джоузеф — беше му казала на раздяла Мери и после той си го записа в тефтерчето, за да не го забрави, — Джоузеф, ти никога не си бил в мир с доброто. Хубаво, че не легнах с теб. Така ще си спомняш с обич за мен.“
Той чу от другата страна на вратата забързани стъпки.
— А, ти ли си? — рече вместо поздрав Анна.
Беше разочарована, явно очакваше друг. Причард влезе безмълвно и затвори вратата. Анна се дръпна и пристъпи в светлото очертание пред прозореца.
Носеше траур, но от старомодната кройка на роклята (извити на камбана поли и повдигната талия) и от избелелия цвят на плата Причард се досети, че дрехата не е била шита за нея, сигурно ѝ я бяха дали или по-вероятно е била намерена изхвърлена на брега след някое корабокрушение. Подгъвът беше отпуснат и като лентичка над пода минаваше три пръста по-тъмна ивица. Странно беше да видиш уличница в траур, все едно гледаш издокарал се пастор или дете с мустаци, помисли си Причард.
Мина му през ума, че до този миг е виждал Анна само в светлината на лампата или на луната. Сега кожата ѝ изглеждаше прозрачна, дори синкава, а под очите потъмняваше до лилаво като рисунка с акварел на тънка хартия, върху която боите са се разтекли. На външен вид тя беше, както би се изразила майката на Причард, ръбата. Челото ѝ беше високо, брадичката — остра. Носът беше тесен, геометричен, някой скулптор би го пресъздал с четири движения: едно плъзване на длетото от лявата страна, едно от дясната, едно отгоре и едно отдолу. Устните бяха тънки и макар че очите ѝ бяха с нормална големина, Анна гледаше на света подозрително и в тях твърде рядко се мяркаше кокетство. Бузите ѝ бяха хлътнали, отдолу се показваха костите като ръб на барабан под здраво опънатата мембрана на кожата.
Предишната година тя беше заченала, това състояние беше сгряло восъчните ѝ бузи и беше изпълнило с плът костеливите ръце и тогава Причард я харесваше повече: закръгленият корем, налетите гърди, скрити под метри тюл и тънък лен, тези тъкани я омекотяваха, придаваха ѝ лекота. Само че малко след пролетното равноденствие, когато вечерите се удължаваха и дните ставаха по-светли, а слънцето с часове висеше, алено и ниско, над Тасманово море, преди да се гмурне в червените води, Анна пометна. Малкото телце на детето беше увито в парче басма и погребано в плитък гроб на Гледка. Аптекарят не се бе осмелил да отвори дума пред нея за починалото дете. Не я посещаваше редовно и когато отидеше при нея, не ѝ задаваше въпроси. Но се беше разплакал скришом, когато научи за случилото се. В Хокитика имаше толкова малко деца, брояха се на пръстите на едната ръка. Човек закопняваше за детска глъч така, както копнее да чуе позната реч, напомняща за дома, или да зърне на хоризонта обичан кораб.
Той я чакаше да заговори.
— Не можеш да останеш — рече тя. — Имам среща.