— Няма да се бавя. Исках да попитам дали си добре.
— О — избухна Анна, — от разпити ми е дошло до гуша! Буйният ѝ отклик го изненада.
— Отдавна не съм идвал при теб.
— Така е.
— Но те видях на улицата веднъж, малко след Нова година.
— Градът е малък.
Причард пристъпи към нея.
— Ухаеш на море.
— Глупости. Не съм се къпала в морето от седмици.
— На буря тогава. Както когато някой се прибере при снежна виелица и от него лъха на студ.
— Какво ти става?
— Какво да ми става?
— Защо говориш така? Поетично!
— Поетично ли?
(Причард имаше лошия навик в разговорите си с представителки на другия пол да отговаря на въпросите им с въпрос. Веднъж преди години Мери Мингис се беше оплакала от това.)
— Сантиментално. Надуто. Както и да е, няма значение. — Анна придърпваше нервно маншета си. — Вече съм здрава. И няма смисъл да задаваш следващия си въпрос. Не съм имала никакво намерение да си навредя. Исках просто да изпуша една лула, както винаги, след това заспах и се събудих в затвора.
Той се подпря на тоалетката.
— И оттогава не те оставят на мира.
— Нито за миг.
— Горката.
— Съжалението е още по-неприятно.
— Е, в такъв случай няма да те съжалявам. Ще бъда жесток.
— Както искаш.
Струваше му се, че тя говори вяло и насилено, и това го ядоса, той се почуди дали да го покаже, но в крайна сметка си напомни, че е дошъл с определена цел. За да подразни Анна, попита:
— И кой е клиентът?
Тя се извърна изненадано.
— Моля?
— Каза, че имаш среща. С кого?
— Не е с клиент. Ще ходя с една дама за шапки.
Аптекарят изсумтя.
— Чувал съм за кодекса на честта на уличниците. Няма нужда да лъжеш.
Анна го оглеждаше все едно от голямо разстояние, сякаш той беше точица на хоризонта, далечен обект, който постоянно се смалява. След това рече бавно, като да говореше на дете:
— А, значи не си чул. Сложих край на това.
Причард вдигна вежди и за да прикрие изненадата си, се изсмя.
— И вече си почтена жена, така ли? Шапки и цветя по первазите, а? Ръкавици на улицата?
— Поне докато съм в траур.
Отговорът ѝ, изречен тихо, с достойнство, го накара да се засрами за смеха си и в гърдите му се надигна гняв.
— А какво ще каже Дик? — попита той, имаше предвид работодателя ѝ Дик Манъринг.
Анна му обърна гръб.
— Не е доволен.
— Не се и съмнявам!
— Не желая да го обсъждам с теб, Джо.
Той настръхна.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Нищо особено. Просто не желая да мисля за него.
— Зле ли се държи с теб?
— Не — отвърна тя. — Не особено.
Причард имаше богат опит с уличниците. Познаваше префърцунените, които се преструваха на изненадани и говореха с пискливи надменни гласчета, пълничките, които бяха отзивчиви, по всяко време на годината носеха рокли с ръкави до лактите и се обръщаха към всеки с „момко“, пияниците, алчни, мърморещи, с ожулени червени кокалчета и воднисти очи, Анна обаче принадлежеше към друга категория, категорията на неразгадаемите, които бяха ту вяли и отпуснати, ту възхитително очарователни, тяхното държание говореше за такова върховно нещастие, за такова съвършено и абсолютно страдание, че то се проявяваше като достойнство, като спокойствие. Анна Уедърел не беше просто тъмна Индия, тя беше самата тъмнина, булото ѝ. Тя е безмълвен оракул, помисли си Причард, не познава нито мъдростта, нито покварата, каквото и зло да е сторил, изрекъл или видял човек, то не може да я трогне, тъй като не надминава онова, което е изпитала на гърба си.
— Защо не ме потърси? — попита той, искаше му се поне в нещо да я обвини.
— Кога?
— Когато не ти беше добре.
— Бях в затвора.
— А след това?
— Какъв смисъл имаше?
— Можеше да ти спести куп неприятности — отвърна аптекарят кисело. — Ако ме беше повикала да дам показания в съда, щях да докажа, че опиумът е бил примесен с нещо друго.
— Знаеш, че е бил примесен?
— Подозирам. Как иначе, Ан? Освен ако…
Анна отново се дръпна от него, този път направи крачка към леглото и стисна металната топка на таблата. При движението ѝ той отново усети уханието на море. Беше изненадващо силен. Причард едва овладя подтика да пристъпи към нея, да я последва, да вдиша пак мириса. Усещаше солта, желязото, тежкия металически вкус на буря… на надвиснали облаци, на дъжд. И не само на море, а и на кораб. Миризма на катран и въжета, на уталожен прахоляк от измитата палуба, на насмоления брезент на платната, на восък от свещите. Устата му се изпълни със слюнка.