— Къде е? — попита той. — Къде е опиумът?
Анна се дръпна.
— Изпуших го. Снощи изпуших последното късче.
— Не си!
Причард се втурна след нея, хвана я за рамото и я обърна. Забучи палец под брадичката и повдигна главата ѝ нагоре, за да надзърне в очите ѝ.
— Лъжеш! Очите ти са бистри.
— Изпуших го — повтори Анна и бутна ръката му.
— На Сук ли го върна? Той ли го прибра?
— Изпуших го. Както винаги.
— Стига, Ан! Не лъжи.
— Не лъжа.
— Изпушила си примесен с отрова опиум и очите ти са бистри като вода?
Тя го изгледа подозрително.
— Откъде знаеш, че е бил примесен с отрова?
— Дори и да не е бил…
— Сигурен ли си, че е бил примесен? Сигурен ли си?
— Не съм сигурен и не знам абсолютно нищо за тази проклетия! И освен това не ми харесва тонът ти! — извика Причард. — Искам просто да получа остатъка, за да го изследвам, по дяволите!
Анна отново се беше съживила.
— И кой е сложил отровата вътре, Джо? Кой се е опитал да ме убие? Кой според теб?
Аптекарят махна с ръка.
— Може да е бил Ах Сук.
— Обвиняваш мъжа, който обвинява теб? — Тя се засмя. — Гузен негонен бяга!
— Опитвам се да ти помогна! — заяви ядосано Причард. — Опитвам се да ти помогна!
— Нямам нужда от помощта ти! Не желая да ми помагаш! За последен път ти казвам: не съм искала да се самоубивам, Джо, и в опиума не е имало никаква отрова!
— Тогава как ще обясниш, че се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?
— Не мога да го обясня!
Едва сега на лицето ѝ, безизразно до този момент, се изписа някакво чувство: страх, гняв.
— Онази нощ си изпушила една лула, както винаги, така ли?
— И всеки ден, откакто ме пуснаха от затвора.
— И днес ли?
— Не. Снощи беше за последно. Казах ти вече.
— По кое време снощи?
— Късно беше, към полунощ.
Причард едва се сдържа да не се изплюе в краката ѝ.
— Не ме прави на глупак! Виждал съм те под въздействието на опиума, виждал съм те и да се съвземаш. В момента си трезва като монахиня.
Лицето ѝ се отпусна като дрипа.
— Щом не ми вярваш, отивай си.
— Няма да си тръгна. Няма!
— Върви по дяволите, Джо Причард!
— Ти върви по дяволите!
Тя отново се разплака. Причард ѝ обърна гръб. Къде ли го криеше? Отправи се към гардероба, отвори го и затършува вътре. По закачалката висяха рокли. Фусти. Кюлоти, оръфани и захабени. Кърпички, шалове, корсети, чорапи, обувки. Нищо. Прехвърли се към тоалетката, там върху пукната порцеланова чиния беше поставена газена лампа, на чийто пламък уличницата навярно загряваше опиума, до нея имаше подплатени ръкавици, гребен, игленик, отворен пакет сапун, бурканчета с крем и пудра. Той ги взимаше едно по едно и после грубо ги връщаше по местата им, идеше му да обърне цялата стая наопаки.
— Какво правиш? — попита Анна.
— Криеш го и не искаш да ми кажеш защо!
— Не ми пипай нещата.
Той се изсмя.
— Твоите скъпоценности, а? Спомени от едно време?
Измъкна рязко чекмеджето на тоалетката и го обърна. На пода се посипа водопад от дрънкулки. Монети, ибришимчета на дървени макари, панделки, облечени копчета, шивашки ножици. Три коркови тапи от шампанско. Мъжка четка за бръснене, отмъкната от някого. Кибрит, банели. Билетът от пътуването ѝ до Нова Зеландия. Парчета плат. Огледало със сребърно покритие на гърба. Причард разбута купчината. Намери лулата на Анна, с нея трябваше да има и малка кутийка или пък кесийка, в която, увито във восъчна хартия, да е пъхнато парчето опиум като бонбон, купен от магазин. Той изруга.
— Звяр! — подхвърли Анна. — Отвратителен си.
Причард не ѝ обърна внимание, взе лулата.
Беше китайска направа, издълбана от бамбук и дълга колкото ръката му от лакътя до китката. Чашката беше на пет-шест сантиметра от края, издадена като топка на дръжка на врата, и беше прикрепена с метално седло към дървото. Причард я претегли в ръка, държеше я, както флейтист държи флейта. Подуши я. По ръба на чашката имаше черни наслагвания, значи някой я беше използвал, и то неотдавна.
— Доволен ли си? — попита Анна.
— Дръж си езика зад зъбите. Къде е иглата?
— Ето там.
Анна посочи в жалката купчина разпилени вещи на пода парче плат, през което беше забодена дълга игла за коса със зацапан с черно връх. Аптекарят подуши и нея. След това пъхна иглата в отвора на чашката и зачовърка.
— Ще я счупиш.
— И така ще ти направя услуга.
(Причард презираше страстта на Анна към опиата — но защо ли? Самият той беше пушил опиум много пъти. Включително в схлупената колиба на Ах Сук в Кънери, по чиито стени китаецът беше окачил източни тъкани, за да укроти полъха на течението, тъй че скъпоценните му лампи да не примигват от вятъра.)