Той хвърли лулата настрани, направи го нехайно, тъй че чашката се удари в пода и издрънча.
— Звяр! — повтори Анна.
— Аз съм звяр, така ли?
Посегна към нея, всъщност не искаше да я удари, а само да я сграбчи за раменете и да я разтърси, докато не му каже истината. Само че се забави, тя се отскубна и за трети път този следобед ноздрите му се изпълниха с плътния солен мирис на океана — необичайно съчетан с металния вкус на студ, — все едно през лицето го беше зашлевил порив на вятъра, все едно над главата му се беше раздрало платно, все едно се задаваше буря. Той спря нерешително.
— Дръпни се! — извика Анна. Беше вдигнала ръце пред лицето си, пръстите ѝ бяха свити в хлабави юмручета. — Сериозно говоря, Джоузеф. Няма да търпя да ме наричаш лъжкиня. Остави ме на мира и си върви.
— Щом ме лъжеш, значи си лъжкиня.
— Дръпни се!
— Кажи ми къде си го скрила.
— Дръпни се!
— Няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш къде е! — кресна той. — Кажи ми, празноглава пачавро!
В отчаянието си отново посегна към нея, очите ѝ заблестяха гневно, тя бръкна в пазвата си и извади малък пистолет от онези с един патрон. Изглеждаше миниатюрен, едва ли беше по-дълъг от показалеца на Причард, но от две крачки разстояние можеше да пробие гърдите му. Той инстинктивно вдигна ръце. Пистолетът беше обърнат наопаки, дулото му сочеше нагоре, към брадичката на Анна, и тя трябваше да го завърти, за да го хване хубаво, само че не беше на себе си и в този миг едновременно се случиха три неща. Аптекарят отстъпи и се спъна в края на ратановата черга, вратата се отвори рязко и някой извика, Анна се поизвърна натам, направи крачка и се простреля в гърдите.
Изстрелът от малкия пистолет прозвуча глухо, не стряскащо, а като плющене на платно високо над палубата. Като ехо, сякаш истинският изстрел е бил произведен някъде далече и този слаб звук е само негов отклик. Причард се завъртя глупаво на пети, застана с гръб към Анна и с лице към новодошлия. В ума му като че ли се беше спуснала мъгла и през нейното було той видя, че току-що влезлият мъж е Обер Гаскоан, секретарят на съда. Причард не го познаваше добре. Преди три седмици секретарят беше дошъл в лабораторията му с оплаквания от лошо храносмилане и сега, колкото и да беше нелепо, аптекарят се сети за онзи случай и се зачуди дали тинктурата му е помогнала, както беше обещал.
За част от секундата — или пък изобщо не беше изминало никакво време — не помръдна никой. След това Гаскоан изруга гръмогласно, втурна се напред и се надвеси над тялото на блудницата. Завъртя главата ѝ настрани и пистолетът падна на пода. По бялата ѝ шия нямаше и драскотина, нямаше кръв, Анна дишаше. Тя вдигна ръце към гърлото си.
— Глупачка! Ах, каква глупачка! — извика Гаскоан. В гласа му се долавяше хрип, сякаш той едва сдържа сълзите си. Сграбчи дантелената ѝ яка с двете си ръце и я раздра. — Не е имало куршум, нали? Напълнила си фишека с парченца восък, така ли? Искаш да ни изкараш ангелите! Какво, по дяволите, разиграваш?
Анна опипваше гърдите си, пръстите ѝ объркано обикаляха по кожата. Очите ѝ бяха ококорени.
— Халосен патрон, така ли? — обади се Причард.
Наведе се и взе пистолета.
Той беше топъл, във въздуха се усещаше мирис на барут. Само че не се виждаше нито празна гилза, нито дупка. Боядисаната стена зад Анна беше гладка и съвсем същата, нямаше и драскотина. Двамата мъже се огледаха — взряха се в стената, в пода, в Анна. Уличницата сведе очи към гърдите си. Причард поднесе пистолета към нея, като го остави да провисне глупаво на показалеца му, и Гаскоан го взе. Умело го отвори и надникна в цевта. След това се обърна към Анна.
— Кой го е заредил? — попита строго той.
— Аз — отвърна смаяно тя. — Мога да ви покажа другите патрони.
— Покажи ги. Дай да ги видим.
Тя се надигна, отиде при шкафчето до леглото и след миг се върна с тенекиена кутия, в която върху парче амбалажна хартия се търкаляха седем патрона. Гаскоан ги докосна с върха на пръста си. След това ѝ подаде пистолета.
— Покажи ни как си го заредила. Направи го точно по същия начин.
Анна кимна сковано. Отвори оръжието и пъхна патрона в цевта. След това щракна да се затвори, запъна петлето и подаде на Гаскоан заредения пистолет. Изглеждаше уплашена до смърт, смаяна, отнесена. Секретарят на съда взе пистолета, отстъпи няколко крачки, вдигна го и стреля в леглото. Изстрелът прозвуча точно като предишния — този път отдолу се чуха уплашени викове и забързани стъпки — и тримата се вгледаха в постелята. Във възглавницата се виждаше кръгла дупка с тъмнеещи краища, където топлината беше прогорила плата, отвътре се бяха разлетели перушинки, които сега се спускаха обратно на прозирен покров, Гаскоан пристъпи и дръпна възглавницата. Опипа дюшека, както Анна беше опипала шията си за рана, и след миг изсумтя доволно.