— Там ли е? — попита Причард.
— Само драскотина — отвърна Гаскоан, докато проверяваше с върха на пръста си дълбочината на дупката. — Тия дамски пистолетчета не струват особено.
— Но къде е…
Аптекарят още не можеше да се окопити. Имаше чувството, че езикът му се е удебелил.
— Какво е станало с първия? — подсказа секретарят.
Всички се взряха във втората гилза, която лежеше разкривена в ръката му. След това Гаскоан се обърна към Анна и на Причард му се стори, че двамата като че ли обменят мисли безмълвно, с очи.
О, колко тежко е да наблюдаваш как твоята блудница се споглежда с друг мъж! На аптекаря му се искаше да я презре, но не можеше, чувстваше се объркан, замаян. Ушите му звънтяха.
Анна се обърна към него.
— Ще слезеш ли да кажеш на Едгар, че съм си играла с пистолета или съм го почиствала и без да искам, съм натиснала спусъка?
— Него го няма — отвърна Причард.
— Кажи на помощника му тогава. И на всеки, когото срещнеш. Иначе ще се качат да разпитват, а не желая шумотевица. Моля те.
— Добре, отивам — отвърна той. — А после…
— После си върви — рече твърдо тя.
— Дай ми това, за което дойдох — помоли тихо той, като хвърли поглед към Гаскоан, който беше свел тактично глава.
— Не мога да го направя, Джоузеф. Не мога да ти дам това, което искаш. Моля те, върви си.
Той отново се вгледа в очите ѝ. Бяха зелени, с плътен тъмен кръг около ириса и с обсипани със сияйни сиви петънца зеници. От месеци не беше виждал очите ѝ бистри, от месеци не беше виждал зениците ѝ свити, а не размазани черни петна, все едно забулени от сън. Тя не беше под въздействието на опиума, в това нямаше и капчица съмнение. Значи беше лъжкиня и може би дори крадла. А и срещата с този Гаскоан. Поредната тайна. Поредната лъжа. Щяла да ходи на пазар за шапки, друг път!
Ала Причард установи, че не може да разпали наново гнева си. Чувстваше се посрамен. Все едно той беше натрапникът, нахлул в стаята и прекъснал задушевна сцена между Анна и Гаскоан. Срамът му беше силен и детински, усещаше се като пареща горчилка в гърлото. Той се завъртя на пети и излезе. На прага посегна към дръжката на вратата и бавно затвори, като ги наблюдаваше през стесняващата се пролука.
Гаскоан се раздвижи още преди бравата да щракне. Обърна се към Анна, разпери ръце и тя падна в обятията му, бледата ѝ страна се облегна на извивката на шията му. Той я прегърна здраво през кръста и тялото ѝ се отпусна, секретарят я повдигна леко, тъй че пръстите на краката ѝ едва докосваха пода, а той сведе глава и отпусна буза на косата ѝ. Челюстта му беше стисната, очите му бяха отворени, дишаше шумно през носа. Гледащият ги от прага Причард се чувстваше невероятно самотен. Струваше му се, че никога не е обичал и никой никога не го е обичал. Затвори вратата колкото се може по-тихо и пое надолу по стълбите.
— Ще позволите ли да ви прекъсна с един въпрос?
— Разбира се, заповядайте.
— Бихте ли ми показали как точно госпожица Уедърел е държала пистолета?
— Веднага. Ето така, ръката ѝ лежеше ето тук. Аз стоях встрани от нея, долу-горе на това разстояние, на което сега е господин Манъринг, а тялото ѝ беше извърнато ето така.
— И ако изстрелът е бил произведен съгласно очакванията ви, какво нараняване би получила госпожица Уедърел?
— Ако извади късмет, в рамото. В противен случай малко по-долу. Може би право в сърцето. В лявата половина на гърдите… Странното обаче е, че дори и патронът да е бил халосен, тя пак трябваше да е обгорена от барута или най-малкото роклята ѝ трябваше да е почерняла. Изобщо не можахме да разберем какво е станало.
— Благодаря ви. Извинявайте, че ви прекъснах.
— Искате ли да споделите нещо с нас, господин Муди?
— Да, ще го направя, но след като чуя края на разказа.
— Прощавайте, ала изглеждате някак не на себе си.
— Добре съм. Моля ви, продължете.
Следобедът още не беше превалил, когато Причард се върна в дома си на „Колингуд“, а на него му се струваше, че е много по-късно, даже вечер, тъй като само това би обяснило умората, която изпитваше. Влезе през аптеката отпред и известно време се занимава да подравнява ремъците за точене на бръсначи с ъглите на лавиците и да подрежда различните шишенца тъй, че да са успоредни на ръба на витрината, но в един момент усети, че вече не го свърта на едно място, закачи на вратата бележка, подканваща клиентите да дойдат отново в понеделник, заключи и се скри в лабораторията.