На тезгяха лежаха няколко рецепти за приготвяне, но невиждащият поглед на аптекаря ги подмина, без да ги забележи. Той свали сакото си, окачи го на кука до печката и по навик си върза престилката на кръста. След това дълго стоя, зареял очи в нищото.
Думите на Мери Мингис го бяха омагьосали, те бяха неговото пророчество, неговото проклятие. „Ти никога не си бил в мир с доброто“, беше казала тя, той го беше записал и с това беше направил тъй, че да се сбъдне. Превърна се в отхвърлен мъж, защото тя го отхвърли, защото го изостави. Вече беше на трийсет и осем, а повече нито веднъж не се влюби, докато другите мъже имаха любовници и съпруги. Причард прокара дългия си показалец по гърлото на едно шишенце с хапчета на тезгяха. Тя беше на деветнайсет. За него тя беше Мери Мингис.
В ума му изплува една фраза на баща му: „Избереш ли лошо име за кучето си, и то ще бъде лошо“. („Запомни го, Джоузеф“ — беше казал той, сложил ръка на рамото на сина си, докато с другата притискаше новородено кутре към гърдите си, на следващия ден Причард кръсти палето Кромуел и баща му кимна одобрително.) И като си припомни думите му, аптекарят си помисли: това ли направих със себе си, със съдбата си? Аз ли съм кучето от пословицата на баща ми? Ала това не беше въпрос.
Той седна и разпери длан върху тезгяха. Мислите му се върнаха пак към Анна. Тя твърдеше, че не е имала намерение да се самоубива, и за това Причард напълно ѝ вярваше. Животът ѝ беше труден, ала Анна си имаше своите радости и не беше склонна към прояви на насилие. Аптекарят смяташе, че я познава добре. Не можеше да си представи тя да посегне на живота си. И все пак какво му беше отговорила? Че понякога на човек му минават какви ли не мисли. Да, въздъхна тежко той, понякога на човек му минават какви ли не мисли.
Анна употребяваше опиум отдавна. Правеше го почти всеки ден и беше свикнала с въздействието му върху тялото и съзнанието. Причард не знаеше друг път да е губила съзнание толкова дълго, че да дойде на себе си чак след дванайсет часа. Съмняваше се това да е станало случайно. И ако, както твърдеше, тя наистина не бе смятала да отнема живота си, то оставаха само две възможности: или е била упоена от друг и е била използвана за някаква нечестива цел, а след това е била захвърлена на пътя за Крайстчърч, или (кимна замислено той) блъфираше. Да. Беше излъгала за опиума, спокойно можеше да лъже и за свръхдозата. Но с каква цел? Кого прикриваше? И защо?
Лекарят в Хокитика беше потвърдил, че в нощта на четиринайсети януари Анна наистина е взела голямо количество опиум, неговите показания бяха публикувани в „Уест Коуст Таймс“ ден след процеса. Възможно ли бе тя да е успяла да го заблуди или по някакъв начин да го убеди да сложи фалшива диагноза? Причард се замисли. Анна беше останала повече от дванайсет часа в затвора и през това време всякакви хора се бяха опитвали да я свестят, а десетки други я бяха наблюдавали. Нямаше как да ги заблуди всички. Човек не може да се преструва, че е в безсъзнание. Дори и една уличница не може да е толкова добра актриса.
Добре, може би все пак опиатът е бил отровен. Аптекарят обърна длани и се загледа в завъртулките по меките възглавнички на пръстите си — едната ръка беше като огледален образ на другата. Допреше ли пръсти, ръцете му бяха като съвършено отражение една на друга, както когато човек докосне с чело огледало. Причард се приведе да погледне отблизо завъртулките. Той самият със сигурност не беше прибавял никакви примеси към опиата, а и не вярваше да го е направил Сук. Сук харесваше Анна. Не, беше изключено Сук да е искал да ѝ навреди. А това означаваше, че опиатът е бил отровен или преди Причард да закупи цялата пратка, или след като Анна е взела своята доза от Ах Сук.
Аптекарят доставяше всичките си опиати от един източник, Франсис Карвър. Сега насочи мислите си към него. Капитанът беше лежал в затвора и затова му се носеше лоша слава, ала с Причард винаги се беше държал любезно и почтено и аптекарят не виждаше основания Карвър да му желае — на него и на търговията му — злото. Не знаеше дали капитанът питае лоши чувства към китайците, но със сигурност не работеше с тях. Доставяше единствено на него.
Двамата се бяха запознали преди седем месеца в един игрален дом на „Гуляйджийска“. Причард беше запален комарджия и една вечер, докато се подкрепяше между игрите на покер с халба бира и пресмяташе наум загубите си, срещу него се настани мъж с белег на лицето. В проява на любезност аптекарят го попита дали обича картите и какво го води в Хокитика. Двамата се разговориха и не след дълго Причард посочи занаята си. Карвър наостри уши, остави чашата и обясни, че имал отдавнашна връзка с бивш служител на Източноиндийската компания, който притежавал в Бенгал плантация с опиумен мак. Ако аптекарят се нуждаел от опиум, Карвър можел да му гарантира доставки с ненадминато качество и в неограничено количество. Към този момент Причард не разполагаше с никакви запаси от опиум с изключение на няколко слаби тинктури лауданум, които беше закупил от един пътуващ шарлатанин, затова без колебание благодари, стисна ръката на капитана и се съгласи да се видят на сутринта, за да уточнят условията на сделката.