С рухването на Новозеландската компания старият Фрост едва не се разори и не загуби доброто си име. Обърна се за помощ към единствения си син. Чарли Фрост се хвана писар в Уелингтън и не след дълго получи предложение за място в банка в Ламбтън, което му носеше достатъчно, за да осигури на родителите си що-годе приемливи условия на живот. След откриването на златните залежи в Отаго младият мъж беше прехвърлен в Лорънс, като на заминаване обеща всеки месец да изпраща по-голямата част от заплатата си у дома и остана верен на думата си. Само че не се върна нито веднъж в долината Хът и не възнамеряваше да го прави някога. Чарли Фрост разглеждаше всичко през призмата на прихода и печалбата и не се хабеше да обръща внимание на другите, след като решеше, че е изпълнил дълга си. В Хокитика (беше последвал треската за злато от Лорънс към крайбрежието) изобщо не се замисляше за родителите си, сещаше се за тях само когато им пращаше ежемесечното писмо. Писането му тежеше, тъй като посланията на баща му бяха резки и от тях лъхаше на наранена гордост, а на майка му бяха пълни със смаяно мълчание, и тези чувства натъжаваха Чарли Фрост, макар и за кратко. След като изпратеше своя отговор, той накъсваше писмата им на лентички, за да си пали пурите с тях, като се стараеше да раздира листовете по дължина, за да направи абсолютно неясен смисъла, после ги изгаряше с пълно безразличие.
Фрост разлисти папката, за да намери документите за Кънери и кариерата край Хокитика. Данните бяха подредени по азбучен ред и „Аврора“ беше на второ място, под рудник с твърде оптимистичното за западното крайбрежие име „Августейшо лято“. Фрост се надвеси над страницата да прочете цифрите и нададе приглушен вик на изненада.
Първия месец, след като Стейнс се бе сдобил с находището, резултатите на „Аврора“ бяха много добри и възлизаха на почти сто лири, от август насетне обаче приходите драстично спадаха и — банкерът учудено вдигна вежди — накрая почти напълно секваха. Общата сума на печалбата от „Аврора“ за последното тримесечие беше само дванайсет лири. Една лира седмично! Това беше твърде странно за такъв обещаващ участък. Та една лира седмично едва покриваше режийните разходи за експлоатация, помисли си банкерът. Той се надвеси над папката. В документа пишеше, че „Аврора“ има само един работник. Името беше китайско, което означаваше, че заплатата му не е висока, но все пак той трябваше да получава поне обичайната дневна надница.
Чарли Фрост се намръщи озадачено. Според регистъра на собствеността Емъри Стейнс беше закупил „Аврора“ в края на миналата есен. Няколко седмици по-късно беше продал половината дял на небезизвестния Франсис Карвър и веднага след тази сделка находището изведнъж беше пресъхнало. Или „Аврора“ се беше оказала нерентабилна и без никаква стойност, или някой си беше поставил за цел нещата да изглеждат така. Банкерът затвори папката и се замисли. Погледът му се рееше над тълпата в салона: златотърсачи с нахлупени над очите шапки, закупчици, охранители с преплетени еполети. И изведнъж си спомни откъде му е познато името.
Той скочи и окачи на гишето табелка „Затворено“.
— Приключваш ли за днес? — попита го един колега.
— Май да — отвърна Фрост. — Мислех да отскоча да обядвам и да се върна, но…
— Бездруго до два няма да работим и с това приключва купуването за днес тук — рече колегата. Протегна се и после се потупа с две ръце по корема. — Ще се видим направо в понеделник, Чарли, няма проблем.
— Ами… — измърмори Фрост, впил поглед в цилиндъра си, сякаш не можеше да си обясни какво прави в ръката му. — Много мило, благодаря.
Когато Фрост почука на вратата, Дик Манъринг беше сам в кабинета си. При шума колито на магната изскочи изпод бюрото, после се втурна радостно към госта, опря предните си лапи в гърдите му, зинало с широко отворена уста, и зашиба развълнувано с опашка по пода.
— Чарли Фрост! Точно теб най-малко очаквах да видя — възкликна Манъринг, като избута стола назад. — Влизай, влизай, затвори вратата. Нещо ми подсказва, че каквото и да си дошъл да споделиш, ще е само за моите уши.