Фрост си избра от подадената му кутия и Манъринг се наведе да запали от въглените в камината лентичка хартия, само че тя се оказа къса, изгоря твърде бързо и пламъкът го опари по пръстите. Той изруга и я хвърли в огнището. Наложи се да откъсне нова лентичка от попивателна хартия и мина известно време, докато пурите на двамата задимят.
— Но всичко това е цвете в сравнение с неприятностите, които ти се стовариха на главата — добави Манъринг, след като се настани в креслото си.
Фрост се намръщи.
— Моите неприятности, както ги наричаш, са под контрол.
— Под контрол, друг път! — възрази магнатът. — След като вдовицата пристигна в четвъртък, целият град говори само за това! Ще ти кажа как изглежда тая работа отстрани. Все едно ти прекрасно си знаел за златото в дома на саможивеца и след смъртта му си се заел да придвижиш продажбата колкото се може по-бързо.
— Не е вярно — отрече банкерът.
— Отстрани изглежда, че и ти си замесен, Чарли — продължи Манъринг. — С Клинч изглеждате съучастници, и още как. Ще извикат съдия, нали знаеш? Ще изпратят някой от наказателния съд. Тия работи не отминават току-така. Ще ни призоват всички и ще ни разпитват къде сме били в нощта на четиринайсети януари и така нататък. И по-добре преди това да си сверим версиите. Не те обвинявам. Просто ти казвам как изглежда отстрани.
Магнатът често говореше така, сякаш чете кралска прокламация, тъй като неговото самомнение беше непоклатимо, властно и абсолютно. Той не можеше да гледа на света по друг начин освен като на свое владение и обичаше да се произнася от висотата на последна инстанция. В това отношение беше пълна противоположност на госта си, различие, което пробуждаше известно раздразнение у него, защото, макар да предпочиташе събеседниците да го гледат в устата, ставаше заядлив, ако сметнеше, че не са достойни за вниманието му. Винаги беше щедър с Чарли Фрост, споделяше с него брендито и пурите си и му подаряваше билети за партера за последното представление, но понякога спокойната вглъбеност на младия мъж му лазеше по нервите. Манъринг имаше навика да свежда околните до ролите им, определяше ги така, както се определя човек според занаята му, наричаше ги „доктора“ или „пристава“ и тези етиките, лепнати наум и неизговаряни на глас, описваха другите само чрез връзката им с него, защото точно по този начин възприемаше той познатите си: като отражение или затъмнение на неподправената му личност.
Магнатът, както вече беше отбелязано, беше изключително дебел. На младини беше набит, на трийсетина години вече имаше коремче, а когато стана на четирийсет, торсът му се беше сдобил с едва ли не кълбовидна форма и за свое удивление той се принуди да търси помощ при качване и слизане от коня. Но вместо да признае, че килограмите му са се превърнали в пречка за ежедневните дейности, Манъринг винеше подаграта, болест, от която никога не беше страдал, но която според него звучеше аристократично. Харесваше му да бъде взиман за благородник и това се случваше често, тъй като той ходеше с дълги бакенбарди, обичаше скъпите дрехи и кожата му беше бяла. Този ден вратовръзката му беше закрепена със златна игла, а жилетката му (чиито копчета едва се държаха под напора на телесата) беше с модерните ревери под ъгъл спрямо яката.
— Не сме съучастници — отвърна Фрост. — Нямам представа за какво говориш.
Манъринг поклати глава.
— Виждам, че си загазил, Чарли, виждам го ясно! И ти, и Клинч. Ако се стигне до процес — а има голяма вероятност това да стане, — ще се наложи да обясняваш защо толкова бързаше с продажбата на имуществото. Това е ключовият въпрос и е добре да се разберете предварително какво ще отговорите. Не казвам да лъжесвидетелствате, а че просто версиите ви трябва да съвпадат. За какво си дошъл при мен? За помощ ли? Да нямаш нужда от алиби?
— Алиби ли? За какво?
— Стига! — Магнатът размаха бащински пръст. — Не ми замазвай очите. Виж само колко бързо мина продажбата!
Банкерът отпи от брендито.
— Не бива да го обсъждаме тъй лековато. Особено когато са замесени и други лица.
(Това беше друга негова тактика: винаги да си дава вид, че не желае да говори.)