— Баща ви! Не ме ли слушате, като ви говоря? В кариерата ще откриете предостатъчно бащи! И това не са просто думи, такива са порядките, това е необходимост, така правят всички! Позволете да ви кажа кое се смята за срамно сред златотърсачите. Да излъжете за находище — ето това се брои за срамно. Да оспорите границите на чуждо находище — също. Да откраднете, да измамите, да убиете. А семейният позор… Това ще е новина дори и за глашатаите, които разнасят вестите по улиците на Хокитика! Какво е позорът за семейството, щом тук нямаш семейство?
В края на тази разпалена тирада Балфор стовари празната си чаша на подлакътника на креслото. Усмихна се лъчезарно на Муди и протегна към него разтворена длан, сякаш за да покаже, че след като толкова убедително е защитил позицията си, едва ли има нужда от допълнителни спорове, ала би приветствал някаква похвала. Муди отново кимна машинално и с глас, издаващ едва сега за първи път изопнатите му нерви, отвърна:
— Напълно убедителен сте, господине.
Все тъй усмихнат, Балфор отхвърли с пренебрежително махване на ръката този комплимент.
— Убедителни са номерата и хитрините на шарлатаните. Аз говоря просто.
— За което съм ви благодарен.
— Да, да — кимна превозвачът, който очевидно се наслаждаваше на разговора. — Сега обаче сте длъжен да ми разкажете за семейната си свада, господин Муди, тъй че да преценя дали името ви е опетнено, или не.
— Прощавайте — измърмори Муди.
Вдигна поглед и видя, че свещеникът се е върнал на креслото си и се е зачел във вестника. Мъжът до него — привличащ вниманието тип с императорски мустаци и рижа коса — като че ли дремеше.
Томас Балфор обаче не приемаше отказ.
— Свобода и сигурност! — извика той и размаха отново ръка. — В крайна сметка винаги до това опира, нали? Да, вече знам за какво е бил спорът! Знам как е протекъл! Свобода или сигурност, сигурност или свобода… обезпечаване от бащата, свобода за сина. Разбира се, бащата може да е твърде властен, случва се, а синът да е прахосник, нехранимайко… Но спорът винаги е този. И в любовта е същото — добави той, след като събеседникът му не се обади. — И в любовта е същото, в дъното винаги е все тоя спор.
Муди обаче не го слушаше. За миг напълно беше забравил за нарастващата пепел на върха на пурата и топлото бренди в чашата. Беше забравил къде се намира — в пушалнята на странноприемница в град, изникнал преди няма и пет години на края на света. Съзнанието му се бе хлъзнало обратно към ужаса: кървавата вратовръзка, извитите сивкави пръсти, прошепнатото в мрака име: „Магдалина, Магдалина, Магдалина…“. Тази сцена изведнъж се беше съживила и бе изплувала неканена в паметта му като студена сянка, затулила лика на слънцето.
Муди бе отплавал от Порт Чалмърс с тримачтовия платноход „На добър час“, здрава малка барка с добре скосена предна част и с изрисувана дъбова фигурка на орел върху носа в чест на свети Йоан. На картата маршрутът му приличаше на фиба за коса: корабът потегли на север, прекоси тесния пролив между двете морета и след това зави обратно на юг към златните находища. Билетът осигуряваше тясно кътче в трюма, но то беше толкова близо до смрадливия товар, че Муди се принуди да прекара по-голямата част от времето на палубата, приклекнал до планшира с вдигната яка, за да се предпази от пръските, и притиснал мократа кожена торба към гърдите си. Присвит с гръб към гледката, той не видя почти нищо от крайбрежието: жълтите равнини на изток, които постепенно се издигаха и преминаваха в злачни възвишения, а в далечината зад тях се синееха върховете на планините, смълчаната спокойна вода на зелените фиорди, на север плетеницата от потоци, чиито бистри води потъмняваха, щом стигнеха брега, и изравяха дълбоки канали в пясъка на запад.
След като „На добър час“ заобиколи северния ръкав и се отправи на юг, барометърът започна да пада. Ако на горкия Муди не му беше толкова зле, той сигурно щеше да се изплаши и да се предаде в ръцете на Господа, тъй като още на пристанището моряците го бяха предупредили, че крушението е бич за западния бряг на Кентърбъри и че ще стане ясно дали е късметлия още преди да стигне до златните находища и да потопи коритото си във водата. Колкото стигали до сушата, толкова се и удавяли по пътя, довериха му те с приглушен глас и ококорени очи, а собственикът на кораба капитан Карвър се бил нагледал от мястото си на мостика на отнесени от вълните клетници и целият кораб с основание можело да бъде наречен плаващо гробище.
Бурята връхлетя на крилете на свирепи ветрове. В началото се усещаше като вкус на бакър в устата, като тъпа болка, която се усилваше с потъмняването и приближаването на облаците, и накрая се отприщи със сляпата ярост на стоварен пестник. Палубата се люлееше под нозете, плющящите платна хвърляха чудати сенки, трепкащи като размахани камшици, моряците се мъчеха да задържат курса на кораба, без да скриват животинския си страх, с една дума, беше истински кошмар и докато платноходът напредваше към богатия на злато бряг, Муди не можеше да се отърве от също толкова кошмарната мисъл, че „На добър час“ е предизвикал с нещо адската буря.