— Това не е важно, изобщо не е важно — измърмори Манъринг и огледа колекцията си от пистолети. — Канех се да ти дам един армейски колт, ама като се замисля… Отива сума ти време да го заредиш, а и ти едва ли ще успееш, щом ти е за първи път. Пък и вали. Нищо, и така ще се справим. И така ще се справим!
Банкерът се взираше в колана му.
— Хубав е, нали? — подхвърли Манъринг съвсем сериозно. Пъхна пистолетите в кобурите, прекоси стаята и свали палтото си от дървената закачалка. — Не се тревожи, като се облека и се закопчая, няма да си личи. Кръвта ми кипи, Чарли! Този проклет китаец! Кръвта ми кипи!
— Но аз не знам защо — обади се Фрост.
— Той обаче знае много.
— Спри се за миг — помоли младият мъж. — Нека… Кажи ми какво точно възнамеряваш да правиш?
— Ще поуплашим малко проклетия китаец — отвърна магнатът, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото.
— Как точно ще го уплашим? — попита Фрост, който разтревожено беше отбелязал множественото число. — И защо?
— Той върти „Аврора“. Това е негова работа, Чарли, претопяването на златото.
— А ти какво имаш против него?
— Имам му зъб отпреди.
— О! — възкликна Фрост. — Да не би според теб той да е убил господин Стейнс?
Манъринг изсумтя нетърпеливо, прозвуча почти като стон. Свали от закачалката палтото на Фрост и му го подхвърли, банкерът го хвана, ала не направи опит да го облече.
— Да вървим — подкани го магнатът. — Губим време.
— За бога! — избухна младият мъж. — Поне ми обясни за какво става дума. Ако ще нахлуваме в проклетото китайско селище, поне да знам за какво!
(Фрост веднага съжали за думите си, тъй като нямаше никакво желание да нахлува в китайското поселище при каквито и да е било обстоятелства, независимо дали знае защо, или не.)
— Няма време за обяснения — отвърна Манъринг. — Ще ти разкажа по пътя. Обличай се.
— Не — възрази Чарли Фрост, като за своя изненада установи, че може да прояви деликатна твърдост и да не отстъпи. — Не е толкова спешно, ти просто си превъзбуден.
Манъринг се поспря нетърпеливо с шапка в ръка.
— Китаецът работеше за мен — рече той накрая. — Копаеше в „Аврора“, преди да продам находището на Стейнс.
Банкерът премига.
— „Аврора“ е била твоя мина?
— А когато Стейнс я купи — продължи магнатът, кимайки, — китаецът остана при него. Той е тук по договор. Казва се Джони Кю.
— Не знаех, че „Аврора“ е била твоя.
— Половината земя от тук до Грей е минала през ръцете ми — заяви изпъчен Манъринг. — Както и да е. Преди Стейнс да се появи, с Кю се бяхме посдърпали. Не че се бяхме скарали, не. Просто аз си имам свои начини на работа, а китайците — други. Въпросът беше там, че всяка седмица взимах намереното от Кю злато — след като го претеглеха, разбира се — и го връщах обратно в находището.
— Какво?
— Връщах го обратно в находището.
— За да изглежда добивът по-висок и да можеш да продадеш мината на по-висока цена? — възкликна смаяно Фрост.
Чарли Фрост не беше внимателен наблюдател на човешката природа и в резултат на това често се чувстваше излъган в околните. Дълбокомислената загадъчност, обикновено присъща на поведението му, не беше нарочно търсена, макар той напълно да осъзнаваше нейното въздействие, а се дължеше по-скоро на фундаменталната му слепота за мнението на другите. Фрост не умееше да преценява как звучат думите му отстрани, не умееше да гледа света през чужди очи, нито пък да осмисли нечий характер, освен ако не го сравни — със завист или снизхождение — със своя. Беше таен хедонист, постоянно увит в пашкула на своите сетива и винаги с едно наум за нещата, които притежава, и всичко онова, което тепърва трябва да придобие — субективността му беше всеобхватна и завършена. Той никога не говореше открито, никога не обявяваше на всеослушание личните си подбуди и затова обикновено беше възприеман като изключително обективен, безпристрастен и хладнокръвен. Но това не беше истина. Смайването, което сега проявяваше, не беше показно възмущение, нито пък искрен изблик на неодобрение, той просто беше слисан, тъй като за него Манъринг беше единствено човек със завиден доход и лошо здраве, чиито пури са винаги с най-добро качество и чиито гарафи никога не пресъхват.
Магнатът вдигна рамене.
— Не съм първият, който желае да изкара печалба, няма и да съм последният.
— Но със срам — отбеляза Фрост.
За Манъринг обаче срамът беше чувство, което съпътства единствено провала, нищо не би могло да го накара да изпитва угризения, ако той по собствените си мерки не преценеше, че се е провалил.