— Добре — отвърна магнатът, — хубаво, това е твоето мнение по въпроса. Но ето как стана цялата работа. Находището беше безполезно. Мината вече беше изчерпана. Установих го, след като я купих, и затова почнах да заравям в камънаците чисто злато на стойност към двайсет лири, разпръсвах го из целия участък и пращах Кю да копае. И Кю го намираше. Това се повтаряше всяка седмица. В неделя той носеше златото в станцията в лагера да го претеглят както всички останали. Това беше, преди да се появи Конвоят. Когато банкерите имаха станции по реката и закупчиците работеха сами. Дойдеше ли моят ред, тия от банката питаха искам ли да го продам и аз отказвах, не, благодаря, викам, ще си го взема. Бях подшушнал тук-там, че го събирам за частен закупчик, който да е готов да го вземе всичкото накуп срещу пари в брой. Или някаква подобна история, не помня вече. Така, след като го претеглеха и си запишеха стойността, аз си го прибирах, изчаквах да се стъмни и под прикритието на мрака се промъквах обратно в находището да разпилея отново златото сред камънаците.
— Не мога да повярвам — поклати глава Фрост.
— Ако щеш, вярвай — отговори Манъринг. — Не мога да си кривя душата, всяка седмица китаецът се появяваше долу-горе с абсолютно същото количество. Намираше го всичкото, колкото и да се стараех да го пилея сред камъните, колкото и дълбоко да го заравях, каквото и да правех, той го събираше. Работеше като роб. Това на китайците не може да се отрече, стане ли дума за физически труд, нямат равни.
— Но ти не си му казал какви ги вършиш?
Въпросът смая магната.
— Не, разбира се! — възкликна той. — И през ум не ми е минало! Както и да е. Отстрани изглеждаше, че „Аврора“ носи по двайсет лири на седмица. Никой не знаеше, че всъщност това са си едни и същи двайсет лири! На вид го докарваше на едно добро, стабилно находище.
Манъринг беше започнал разказа си с раздразнение, но вродената му слабост към сладкодумните приказки бързо надделя, а и на него му беше приятно да изтъкне изобретателността си. Той се поуспокои и започна да почуква с цилиндъра по бедрото си.
— Само че Кю се досети каква е работата. Сигурно ме е видял или пък просто е разгадал какво се случва. И знаеш ли какво направи? Хитрецът му с хитрец! Започна да претопява златото в своята топилня. И в края на седмицата го носеше в лагера на блокче, ето толкова голямо. Как да го разпилееш из камънака! Няма значение, помислих си. Имах други находища и те изкарваха достатъчно злато. Можех да взема от тях. Внасях в банката кюлчетата на Кю, уж че са от „Английска мечта“, и продължих да разпилявам злато в „Аврора“, само че от другаде. До този момент „Аврора“ носеше по двайсет лири седмично и трябваше да продължи да докарва същия приход, иначе щеше да излезе, че печалбата от нея намалява, и нямаше да успея да я продам. Кю обаче разбра и за това — Манъринг повиши глас с приближаването към финала — и проклетият хитрец започна да отбелязва на блокчетата името на находището — „Аврора“. И вече нямаше как да ги внасям в банката, сякаш са от „Английска мечта“, без да почнат да ме гледат изпод вежди, нали? Да не повярваш какъв наглец!
— На мен лично ми е трудно да повярвам на цялата тази история — вметна Фрост, който все още се чувстваше излъган.
— Е, така или иначе, това е — приключи магнатът. — Точно тогава на хоризонта се появи Емъри.
— И?
— Какво?
— Какво стана?
— Знаеш какво стана. Продадох му „Аврора“.
— Но находището е било изчерпано, сам го каза!
— Да.
— Продал си му изчерпано находище!
— Да.
— Та той ти е приятел! — извика Чарли Фрост и още в същия миг съжали за думите си.
Колко жалко прозвуча — да упреква човек като Манъринг заради някакво си приятелство. Магнатът беше във височайшия зенит на живота си. Беше богат, добре облечен и притежаваше най-голямата и най-хубава сграда на „Гуляйджийска“. От ланеца на джобния му часовник висяха късчета самородно злато. Хранеше се с месо сутрин, обед и вечер. През леглото му бяха минали стотици, може би дори хиляди жени, ако не и повече. Какво значение имаше за него приятелството? Младият мъж се изчерви.
Манъринг го изгледа и рече:
— Да обобщим положението, Чарли. В дома на мъртвец се появява злато на стойност четири хиляди лири — претопено и с надпис „Аврора“ на всяко кюлче. Не знаем защо, не знаем как, но знаем кой е претопил златото и този кой е моят стар приятел Кю от Кънери. Нали така? Затова сега сме тръгнали към китайското селище. Да му зададем един-два въпроса.