— Неотдавна Карвър ми поднесе неприятна изненада — продължи той. — Някъде преди половин месец неочаквано вдигнал котва, и то посред нощ. В неделя, а разписанието на корабите беше излязло предишния ден. И тъй като „На добър час“ потеглил след падането на нощта, заминаването не било отразено в митническия регистър. Никой не ме предупреди и аз нямаше как да го публикувам във вестника. Все едно корабът изобщо не е отплавал! Капитанът на пристанището беше бесен.
— Миналата неделя ли? Тогава пристигна Лодърбак.
— Да, май да. На четиринайсети.
— Но тогава Карвър е бил в долината Арахура!
Льовентал рязко вдигна поглед.
— Кой ти каза?
— Един маор. Теру не знам кой си. Млад, с голям зелен камък на шията. Говорих с него на улицата.
— Може ли да му се вярва?
Балфор обясни, че Теру Тафарей и Кросби Уелс са били големи приятели и че маорът е видял Франсис Карвър да влиза в къщата в деня, в който саможивецът е починал. Не се знаело дали това е било преди, или след смъртта на Уелс, но Тафарей бил сигурен, че е било преди появата на Лодърбак, който по собствените му думи бил пристигнал непосредствено след смъртта на саможивеца, понеже, когато влязъл вътре, чайникът кипял на печката и водата още не била извряла. Затова било логично да се приеме, че Франсис Карвър е бил в къщата, преди Кросби Уелс да почине, и може би (по гърба на Балфор полазиха ледени тръпки) дори е бил свидетел на смъртта му.
Вестникарят поглади мустаци.
— Много интересно — рече той. — „На добър час“ е отплавал късно същата вечер, почти към полунощ. Тъй че Карвър явно се е върнал от долината Арахура, отишъл е направо на кораба и веднага е вдигнал котва. Изглежда, доста е бързал.
— Странна работа — отбеляза Балфор.
Беше се сетил за изчезналия сандък.
— И ако се вземе предвид, че и Стейнс е изчезнал по същото време…
— И Анна — прекъсна го превозвачът, — тя е припаднала същата нощ, тъй като Лодърбак я е намерил на пътя, ако си спомняш.
— А, още едно съвпадение.
— Сигурно ще кажеш, че само глупаците вярват в съвпадения — рече Балфор, — но мен ако питаш, такава поредица от съвпадения не може да бъде случайна. Цяла върволица!
— Да, наистина — кимна отнесено Льовентал.
— И младият Стейнс. Жалко, наистина жалко. Излишно е да се самозалъгваме, Бен, той е бил убит. Човек не може ей така да изчезне. Някой бедняк — да, но не и богат човек.
— Хмм… — отвърна Льовентал, който мислеше за друго, не за Стейнс. — Чудя се какво ли е правил Карвър при Уелс в Арахура. И от какво е бягал. Или към какво. — После изведнъж възкликна: — Лодърбак не е забъркан с Карвър, нали?
Балфор въздъхна тежко и с привидно нежелание отговори:
— Уместен въпрос. Но Лодърбак ме закле да си мълча и ако ти кажа, ще наруша дадената дума.
Той отново се загледа в пламъка на свещта, надяваше се приятелят му да го притисне да продължи. За нещастие обаче, нравственият кодекс на Льовентал не допускаше простъпки, за каквито очевидно намекваше превозвачът. Вестникарят огледа госта си безстрастно, облегна се и смени темата.
— Знаеш ли — рече той малко по-рязко, — не си първият, който идва да ме разпитва за обявлението във вестника за Емъри Стейнс.
Едновременно разочарован и изненадан, Балфор вдигна очи.
— Кой друг?
— Дойде в редакцията в средата на седмицата. В сряда или четвъртък. Ирландец. Свещеник, но не католик, а методист, ако не се лъжа. Капеланът на новия затвор.
— Да, методист — кимна превозвачът. — Запознах се с него днес сутринта. Странен тип. Ужасни зъби. И защо се е интересувал от обявлението?
— Само че не си спомням името му — измърмори Льовентал, като потупа замислено устна.
— Защо се е интересувал от Стейнс? — попита отново Балфор, тъй като не знаеше името на свещеника и не можеше да подсети приятеля си.
Вестникарят преплете пръсти на масата.
— Историята е доста необичайна. Той е отишъл с лекаря в дома на Кросби Уелс да приберат тялото.
— Да, и после го е погребал. Изкопал е гроба.
— Девлин! — извика Льовентал и удари по масата. — Така се казваше, Девлин. А малкото му име… Ей сега ще се сетя…