— Няма значение — прекъсна го Балфор. — Та те питах. Какво общо има той със Стейнс?
— Не знам — призна Льовентал. — От краткия ни разговор останах с впечатлението, че държи да обсъди някакъв неотложен въпрос със Стейнс, доколкото разбрах, свързан със смъртта на Кросби Уелс. Но нищо повече не мога да ти кажа. Не го разпитах.
— Жалко — поклати глава Балфор. — Тук изтървахме нишката.
— Ха, Том — изведнъж се усмихна вестникарят, — говориш като детектив!
Балфор се изчерви и побърза да възрази:
— Не, не. Просто се опитвам да разгадая една главоблъсканица.
— Опитваш се да разгадаеш една главоблъсканица от името на приятеля си Лодърбак, който те е заклел да мълчиш!
Превозвачът си спомни, че сутринта свещеникът е подслушал разказа на Лодърбак, и настръхна, това беше още една изтървана нишка, помисли си той. Лодърбак трябваше да внимава повече и да не говори на публично място за личните си дела!
— Ама не е ли странно — поде той войнствено, — този Девлин…
— Кауъл Девлин! — прекъсна го Льовентал. — Точно така, знаех си, че ще се сетя. Кауъл Девлин. Да, наистина зъбите му са ужасни.
— Както и да се казва, днес го видях за първи път. Но защо ей така изведнъж се е загрижил за Емъри Стейнс? Не ти ли се струва странно?
— Да, странно е — отвърна пак с усмивка Льовентал. — Много странно. Ама ти съвсем се разпали, Том.
Балфор наистина беше почервенял като рак.
— Лодърбак — поде той, но вестникарят поклати глава.
— Недей, недей, няма да те карам да нарушаваш думата си — рече той. — Само те подкачих. Да сменим темата. Няма да разпитвам повече.
На Балфор обаче му се искаше Льовентал да настоява. Беше готов да издаде тайната на Алистър Лодърбак и се беше надявал, като се престори, че за нищо на света няма да разкрие секрета на политика, да изкуши вестникаря да му се примоли. Очевидно Льовентал не играеше такива игри. (Навярно не желаеше или просто не знаеше, че може да го направи.) Балфор се почувства угнетен. Съжаляваше, че още в самото начало не е разказал чистосърдечно и от край до край историята за изнудването и предложеното отмъщение. Сега щеше да си тръгне с празни ръце, вече нямаше как да предложи да я сподели, след като вестникарят го беше уверил, че не държи да я узнае.
Тук сме длъжни да вметнем, че това наложено мълчание се оказа злополучно, понеже, ако Балфор беше предал цялата история на Лодърбак, събитията от двайсет и седми януари можеха да се развият по съвсем друг начин за него и за още мнозина други. Някои детайли от нея навярно щяха да подсетят Льовентал за едно събитие, случило се преди много месеци, а този спомен можеше да е от голяма помощ при разследването за Карвър и можеше поне отчасти да обясни загадъчното приемане на фамилията Уелс от страна на капитана.
Само че превозвачът не разказа одисеята на Лодърбак и споменът не изплува от паметта на вестникаря. Балфор се надигна от окапаната маса, не му оставаше нищо друго, освен да благодари на приятеля си и да му пожелае приятен ден, като чувстваше — същото чувстваше и самият Льовентал, — че разговорът им е бил малко или много разочароващ, защото само е разпалил надежди, останали впоследствие неудовлетворени. Льовентал се върна към спокойните размисли за вярата си, а Балфор — към калта на „Гуляйджийска“, където камбаните вече отбелязваха три и половина и денят се търкаляше към края си.
Търкаля се напред и външната сфера — безпределното настояще, което съдържа в себе си скованото в своите предели минало. Историята се разказва — с множество неясноти и повторения — на Уолтър Муди, а Бенямин Льовентал, който също присъства в пушалнята на „Короната“, чува някои моменти от нея за първи път. Изведнъж в ума му изплува събитие, случило се близо осем месеца преди това. И когато Томас Балфор замълчава, за да отпие от брендито, Льовентал пристъпва напред, заобикаля билярдната маса и вдига ръка в знак, че иска думата. Превозвачът го подканва да заговори и с приглушена сериозност, все едно разкрива важни новини, вестникарят започва разказа си.
Ето го и него.
Една сутрин през юни 1865 година в малкия кабинет на Льовентал на улица „Калайджийска“ влязъл тъмнокос мъж с белег на бузата и поискал да помести в „Уест Коуст Таймс“ известие. Льовентал с радост приел, взел писалката и попитал какво ще е обявлението. Мъжът отговорил, че е загубил сандък с важни лични вещи. Бил готов да плати двайсет лири на този, който му го върне, а ако съдържанието вътре бъде недокоснато, възнаграждението щяло да скочи на петдесетачка. Не пояснил какво има вътре, само посочил, че вещите са от голяма сантиментална стойност, говорел грубо и с прости думи. На въпроса на вестникаря за името му непознатият мълчаливо извадил от джоба си акт за раждане и го сложил на бюрото. Льовентал преписал името — Кросби Франсис Уелс — и попитал къде може да бъде намерен, ако се открие изчезналият сандък. Онзи дал адрес на Гибсъновия вълнолом. Льовентал изготвил разписката, прибрал парите и след това пожелал приятен ден на господина.