Уолтър Муди не беше суеверен и се надсмиваше на чуждите суеверия, а и трудно се оставяше привидното да го заблуди, макар да отделяше голямо внимание на своя външен вид. Това обаче се дължеше не толкова на ума, колкото на опита му, който до заминаването за Нова Зеландия едва ли можеше да бъде наречен богат и разнообразен. В досегашното си битие младият мъж беше срещал само онова съмнение, което е пресметнато и не представлява опасност. Познаваше подозрението, цинизма, вероятността, но не и страховития разпад, който те сполита, когато изгубиш вяра в способността си да се уповаваш, нито пък ужасяващата паника, която настъпва след този разпад, още по-малко смазващата бездна, която идва накрая. Съвсем доскоро Муди беше живял в щастливо неведение за тези видове съмнения. Въображението му нямаше естествена склонност към нереалното и той рядко се отдаваше на размисли без конкретна практическа цел. В идеята за смъртта съзираше единствено известно интелектуално очарование, сух блясък и тъй като не беше религиозен, не вярваше и в духове.
Цялостният разказ за случилото се в последния етап от пътуването по право принадлежи на Муди и не бива да му го отнемаме. Засега е достатъчно да отбележим, че „На добър час“ потегли от пристанището на Дънидин с осмина пасажери на борда, а когато корабът хвърли котва край западния бряг на Кентърбъри, те бяха деветима. Деветият не беше пеленаче, родено в открито море, нито скрил се в трюма нелегален пътник, нито пък корабокрушенец, подмятан от вълните и зърнат от юнгата на вахта. Но да продължим, би означавало да ограбим Уолтър Муди, да го лишим от собствения му разказ, а това не би било справедливо, тъй като той и досега не беше в състояние да си припомни ясно видяното, още по-малко да го опише с думи.
В Хокитика не беше спирало да вали от три седмици. При първия взор към селището младият мъж различи само неясно петно, което ту се появяваше, ту се скриваше в разнасяната от вятъра мъгла. Между брега и внезапно издигащите се планини имаше съвсем тясна ивица равна земя, разяждана от непрестанните вълни, които се разбиваха в порой от ситни капчици над пясъка — заради облака, който отрязваше върховете на планините и беше надвиснал като сив саван над сгушените покриви, това късче земя изглеждаше някак си смачкано и захлупено. Заливът беше на юг, край устието на златоносната река, чиито води се пенеха при досега със соленото море. Тук, на брега, тя беше мътна и лишена от живот, но нагоре по течението беше студена и бистра, говореше се дори, че искри. Спокойното като езеро устие беше пълно с мачти и широки комини на параходи, чакащи по-ясен ден, капитаните им не желаеха да рискуват да прекосят пясъчната коса, която лежеше скрита под водата и сменяше местоположението си при всеки прилив. Много кораби се бяха разбили тук и техните останки още стърчаха като злощастни свидетелства за невидимата опасност. Някои бяха съвсем скорошни, а общият им брой надхвърляше трийсет. Продънените корпуси изграждаха нещо като барикада, която сякаш бранеше града от попълзновенията на откритото море.
Капитанът не смееше да вкара кораба в пристанището, докато времето не се оправи, и затова даде знак да изпратят лодка, която да свали пътниците на брега. Екипажът ѝ се състоеше от шестима гребци, същински мрачни хароновци, които не пророниха нито дума, докато моряците от „На добър час“ спускаха пътниците един по един — вързани на стол — покрай полюшващия се корпус. Беше ужасно да гледаш свит в малката лодка нагоре към невероятната плетеница на такелажа на платнохода, който хвърляше тежка, трептяща от полюшването на вълните сянка, и когато най-сетне въжето беше отвързано и лодката се отдалечи, Муди усети как на сърцето му олеква. Другите пътници бяха в добро разположение на духа. На висок глас обсъждаха времето и колко хубаво било, че бурята е отминала. Намираха какво да подхвърлят за всеки заседнал кораб, край който минеха, изчитаха имената, говореха за златните находища и как ще забогатеят там. Веселото им настроение още повече потисна Муди. Една жена побутна стъкленица с ароматни соли към хълбока му с думите: „Вземете, но внимавайте да не ви видят другите, иначе и те ще поискат“, но той отблъсна ръката ѝ. Тя нямаше откъде да знае какво е зърнал в трюма на кораба.