За Фрост лагерът в Кънери представляваше безрадостна гледка. Палатките на златотърсачите, подредени една над друга в криви редици, се бяха схлупили от тежестта на несекващия дъжд, а някои направо бяха паднали. Между тях бяха прокарани плетеници от въжета, натежали от табелки и мокро пране. Няколко палатки бяха укрепени със зидове от камъни и кал и изглеждаха по-добре, една група се беше сетила да опъне парче брезент на клоните на дърво като допълнителен навес. По дънерите бяха заковани изписани на ръка табели, предлагащи всевъзможни забавления и напитки. (Тук човек се нуждаеше само от навес и дамаджана, за да отвори питиепродавница, макар че, ако го хванеха, можеше да го глобят и дори да го пратят в затвора — по-голямата част от продавания в лагера алкохол се вареше на място. Веднъж Чарли Фрост опита кънерски ликьор, но отвратен, го изплю. Течността беше мазна, остра на вкус и гъста, пълна с парцали като съсиреци, а миризмата ѝ беше досущ като на фотографски проявител.)
За удивление на Фрост дъждът не беше прогонил златотърсачите и не беше угасил плама им. Те се бяха струпали по брега, някои, стъпили до кръста във водата, държаха корита за промиване, други разширяваха улеите, отвеждащи водата, трети миеха тенджери и тигани, къпеха се, перяха, плетяха въжета, кърпеха. Всички бяха облечени в дрехи от молескин, шевиот и габардин. Някои се бяха препасали с яркочервени пояси по тогавашната пиратска мода, повечето бяха нахлупили смачкани шапки с извити надолу периферии. Непрестанно си подвикваха един на друг и като че ли изобщо не забелязваха дъжда. Отвъд крясъците се чуваше обичайната работна шумотевица — звънтеж на брадва, смях, подсвиркване. Във въздуха се носеше синкав дим, който се разпиляваше на лениви талази над реката. Някъде иззад дърветата свиреше акордеон, а от още по-далече се чу ръкопляскане.
— Доста спокойно е днес — отбеляза Манъринг. — Дори и за събота.
Според Фрост изобщо не беше спокойно.
— Почти няма хора — добави магнатът.
Чарли Фрост можеше да преброи пред себе си десетки, даже стотици златотърсачи.
За първи път виждаше Кънери и дори може да се каже, че за първи път виждаше околностите на Хокитика като цяло, тъй като през седемте месеца, откакто прекоси пясъчната коса в залива, нито веднъж не се беше осмелил да навлезе в сушата, нито пък да се поразходи по брега по-далече от Гледка. Макар често да се оплакваше от скромното си материално положение, дълбоко в себе си той усещаше, че духът му не е пригоден за приключения — сега, докато гледаше как един мъж довлачва огромен клон до едва мъждукащ огън досами водата и го хвърля тежко в тъмното ложе на пепелта, тъй че блъвналият гъст пушек почти напълно го погълна и златотърсачът започнала кашля с ужасяваща, къртеща кашлица, която подсказваше, че не му остава още много на този свят, Фрост почувства, че консерватизмът му е напълно оправдан. Кънери, каза си той, е загубено, забравено от Бога място.
Лодката стигна плитчините и килът задра в камъните. Седналите най-отпред гребци скочиха и издърпаха носа на сушата, за да могат пътниците да слязат, без да си намокрят ботушите — излишна любезност, тъй като ботушите им вече бяха вир-вода. Колито скочи през плашира и цопна във водата.
— По дяволите! — изруга Манъринг, след като стъпи на камъните и разкърши гръб. — Трябваше да се преобуя, преди да тръгнем. Днес не е ден за хубави дрехи, а, Чарли? Само глупак би се издокарал, за да дойде тук. По дяволите!
Беше забелязал, че Фрост не е на себе си, и се мъчеше да го ободри. Макар да смяташе, че на банкера ще му се отрази добре да види с очите си малко грубост и насилие (неизменното му спокойствие излъчваше известна надменност, която страшно дразнеше по-възрастния мъж), все пак предпочиташе да запази доброто му отношение. По природа магнатът гледаше на живота като на надпревара и сред множеството хипотетични трофеи, за които всекидневно се състезаваше, беше и купата, изписана с имената на хората, с които общуваше. Ако беше принуден да избира между чуждото извисяване и чуждото покорство, той би избрал второто, независимо какво би му струвало това. Не би се държал меко с Фрост, който и без това си беше мекушав, би направил всичко, за да го постави на мястото му, но не беше толкова горделив, че да не му протегне милостиво ръка най-малкото заради това, че другият толкова явно копнееше за милостта му.