Изваденото злато блестеше. Анна го събра в средата на масата. Внимаваше течението, което полъхваше изпод вратата, да не събори нито една песъчинка. При всяко добавяне на нова шепа или отделно късче самородно злато захлупваше длани върху купчинката, сякаш да се сгрее на пламъка му. Гаскоан я наблюдаваше намръщено.
Накрая тя приключи, роклята беше изпразнена.
— Ето! — Анна взе късче долу-горе с размерите на последната става на палеца му и го побутна към него. — Една лира и един шилинг, не съм забравила.
— Няма да докосна това злато.
— Плюс черната рокля — добави Анна и се изчерви. — Не искам подаяния.
— Може и да ви потрябват — отвърна той. Седна на ръба на леглото и бръкна в джоба на гърдите си за цигарите. Отвори сребърната табакера, извади една цигара и внимателно я запали, чак след това, след като дръпна няколко пъти, се обърна и попита официално: — За кого работите, госпожице Уедърел?
— Питате ме на кого са момичетата ли? На Манъринг.
— Не го познавам.
— Сигурно сте го виждали. Много дебел. Собственикът на „Уелският принц“.
— Да, виждал съм там един дебел мъж. — Гаскоан дръпна от цигарата. — И той добър работодател ли е?
— Избухлив е, но като цяло условията му са справедливи.
— Той ли ви дава опиума?
— Не.
— А знае ли за него?
— Да.
— Откъде го купувате?
— От Ах Сук.
— Кой е той?
— Един китаец. Единак. Държи пушалнята в Кънери.
— В какъв смисъл единак? Не е женен?
— Не, не. Така викат тук на златотърсачите, които работят сами.
Гаскоан прекъсна за миг разпита, за да дръпне от цигарата. После добави:
— И този китаец държи пушалня в Кънери, така ли?
— Да.
— И вие ходите при него?
Тя присви очи.
— Да.
— Сама.
Думата прозвуча обвинително.
— В повечето случаи. — Анна го гледаше намръщено. — Понякога си купувам и за вкъщи.
— А той откъде го взима? Сигурно от Китай.
Тя поклати глава.
— Продава му го Джо Причард. Аптекарят. Аптеката му е на „Калайджийска“.
Гаскоан кимна.
— Познавам го. В такъв случай обаче се чудя защо ходите при китаеца, щом може направо да си купувате опиум от господин Причард.
Анна вирна леко брадичка или пък просто потрепери, той не можа да прецени.
— Не знам.
— Не знаете?
— Да.
— Кънери е доста далеч, за да биете толкова път само за да се напушите.
— Навярно сте прав.
— А аптеката на господин Причард е на не повече от десет минути от „Скарата“. Даже по-малко, ако човек върви бързо.
Тя сви рамене.
— Защо ходите в китайското селище в Кънери, госпожице Уедърел?
Гаскоан зададе въпроса язвително, струваше му се, че знае отговора, но искаше да го чуе от нея.
Лицето ѝ беше застинало като камък.
— Може би там ми харесва.
— А! Може би там ви харесва…
(За бога! Какво го беше обзело? Какво му влизаше в работата дали блудницата има вземане-даване с китайците? Какво му влизаше в работата дали ходи в Кънери сама, или с придружител? Тя беше уличница! Беше я видял за първи път тази вечер! За миг се почувства неловко, после, почти едновременно, го прободе гняв. Той потърси утеха в цигарата.)
— Манъринг — рече, след като издиша дима. — Онзи, дебелият. Можете ли да го напуснете?
— След като си платя дълга.
— Колко дължите?
— Сто лири. Или малко повече.
Изпразнената рокля лежеше между тях като одрана кожа. Той се взря в блестящата купчина, очите на Анна също се спряха на нея.
— Ще бъдете изправена, разбира се, пред съда — рече Гаскоан, без да отделя поглед от златото.
— Да, задето са ме намерили в нетрезво състояние на публично място. Само ще ме глобят.
— Не, ще ви съдят за опит за самоубийство. Тъмничарят го потвърди.
Тя зяпна.
— Опит за самоубийство ли?
— Не сте ли се помъчили да сложите край на живота си?
— Не съм! — Анна скочи. — Кой го казва?
— Дежурният пристав, който ви е намерил.
— Това е нелепо!
— Боя се, че е записано черно на бяло — отвърна той. — И ще трябва да дадете показания.
Анна не отговори веднага. След това избухна:
— Всички мъже искат техните блудници да са нещастни, всички!
Гаскоан издиша тънка струйка дим.
— Повечето уличници са нещастни — рече той. — Простете, но изтъквам самата истина.
— Как може да ме обвинят в опит за самоубийство, без да са ме питали дали… Как е възможно? Къде е…