— Доказателството?
Гаскоан я изгледа жалостиво. Скорошният сблъсък със смъртта беше оставил отпечатък върху лицето и тялото ѝ. Кожата ѝ беше восъчнобледа, косата изглеждаше изтощена и мазна. Анна разсеяно подръпваше ръкавите на роклята и изведнъж се олюля, тръпка разтърси цялото ѝ тяло.
— Тъмничарят смята, че не сте с всичкия си — рече Гаскоан.
— Не съм разменила и дума с Шепард, откакто съм стъпила в Хокитика — отвърна тя. — Изобщо не го познавам.
— Той спомена, че неотдавна сте изгубили дете.
— Изгубила съм! — възкликна презрително Анна. — Изгубила!
По-безлична дума не можа ли да намери?
— Друга ли бихте използвали?
— Да.
— Детето ви е било отнето?
На лицето ѝ се изписа ожесточение.
— Беше изкарано с ритници от утробата ми! И то от… от собствения му баща. Но това Шепард едва ли ви го е казал.
Гаскоан замълча. Хвърли на пода цигарата, макар че още не я беше допушил, стъпка пламъчето с тока на обувката и запали друга. Анна седна отново. Зарови ръце в тъканта на разстланата на масата рокля. Поглади я нежно. Гаскоан се взираше в гредите, а Анна — в златото.
Този изблик беше съвсем нетипичен за нея. По нрав Анна беше съзерцателна и вглъбена, рядко говореше за себе си и патетичността ѝ беше чужда. Колкото и парадоксално да звучи, занаятът ѝ изискваше най-строга скромност. Тя беше длъжна да се държи мило и състрадателно дори когато отсрещната страна не се нуждаеше от състрадание и не заслужаваше милост. Мъжете, благодарение на които си изкарваше хляба, рядко проявяваха любопитство към нея. Ако изобщо си отвореха устата, говореха за други жени, за изгубените любими, за изоставените съпруги, за майките, сестрите, дъщерите и повереничките си. Точно тях търсеха те в Анна, макар и не само тях, тъй като всъщност търсеха в нея и самите себе си: тя беше отразен мрак и в същото време светеше с чужда светлина. Нейната окаяност беше изключително успокояваща.
Анна протегна пръст да докосне едно късче злато в купчината. Знаеше, че трябва да се отблагодари на Гаскоан както се полага, задето е платил гаранцията: той беше поел немалък риск с лъжата пред тъмничаря, със запазването на тайната ѝ и с поканата да дойде в дома му. Анна усещаше, че Гаскоан очаква нещо. Той седеше като на тръни. Въпросите му бяха резки и дори груби — сигурен знак, че вниманието му е отвлечено от надеждата за полагащата му се отплата — и когато Анна заговореше, я поглеждаше и после бързо отместваше очи, сякаш думите ѝ му бяха неприятни. Анна взе късчето и го завъртя в дланта си. Повърхността му беше шуплеста, на дупки, все едно е било хвърлено в тигела и тъкмо когато е започнало да се топи, е било извадено.
— Аз бих казал — поде Гаскоан, — че някой е знаел за намерението ви да пушите снощи опиум. Изчакал е да изпаднете в безсъзнание и след това е пришил златото в роклята.
Тя се намръщи, но не към него, а към бучицата в ръката си.
— И защо го е направил?
— Не знам — отвърна той. — С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? И колко ви плати той?
— Не, в това няма смисъл — рече Анна, като пренебрегна въпроса му. — Според вас някой е свалил роклята от мен, пришил е златото внимателно, после пак ме е облякъл и си е дал всичкия този труд само за да ме захвърли на пътя?
— Наистина звучи невероятно — съгласи се Гаскоан. Той смени посоката. — Добре, кажете ми тогава откога притежавате тази дреха?
— От пролетта. Купих я втора ръка, била е плячкосана от потънал кораб.
— Колко други притежавате?
— Пет, не, четири. Но те не са за работа. Само с тази излизам вечер, заради цвета. Имах една по-широка, когато бях в положение, но тя вече не ставаше за нищо след… след като детето почина.
Настъпи миг мълчание.
— Дали е било пришито наведнъж? — обади се замислено Гаскоан. — Или в течение на определен период от време? Предполагам, няма начин да се разбере.
Анна не отговори. Той вдигна очи и улови погледа ѝ.
— С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? — попита отново секретарят на съда и този път тя не можеше да се направи, че не е чула въпроса му.
— С мъж на име Стейнс — отвърна тихо.
— Не го познавам. Той е бил с вас в пушалнята за опиум, така ли?
— Не! — възкликна Анна. — Не бяхме в пушалнята, бяхме в дома му. В неговото легло. По някое време през нощта си тръгнах, за да изпуша една лула. И това е последното, което си спомням.
— Тръгнали сте си от дома му?
— Да, тръгнах си и се върнах в „Скарата“, където съм наела стая. Нещо ми беше станало, не бях много на себе си. Исках да изпуша една лула. Помня как я запалих. И след това се събудих в затвора, и вече беше ден.