Анна потрепери и се сви зиморничаво. Говореше с трепетна умора, онази умора, която настъпва, след като човек бъде пометен от вълната на любовта и загубил почва под нозете си, борещ се за глътка въздух, се предава на страховития прилив. Но пристрастеността към опиата не беше любов, нямаше как да бъде любов. Гаскоан не биваше да се поддава на романтичния порив да разкрасява тъмните сенки под очите ѝ, изпосталелите ѝ крайници, сънливата ѝ замаяност, ала все пак, разсъждаваше гой, му се струваше зловещо как опустошението от опиума може толкова вярно да наподобява като отражение в огледало възторзите на любовта.
— Разбирам — рече той на глас. — Значи сте оставили онзи мъж да спи?
— Да. Той спеше, когато си тръгнах.
— И сте били облечена с тази рокля — посочи оранжевите дрипи на масата.
— Това е работната ми рокля. Винаги съм с нея, когато излизам.
— Винаги?
— Винаги когато работя.
Гаскоан замълча, но присви леко очи и стисна устни, за да покаже, че иска да зададе въпрос, който приличието не му позволява да изговори. Анна въздъхна. Реши, че все пак няма да изрази благодарността си по обичайния начин, на сутринта щеше да му върне парите за гаранцията в монети.
— Вижте — рече тя, — всичко е точно така, както ви казах. Заспахме, аз се събудих, пушеше ми се, тръгнах си, прибрах се в стаята, запалих лулата и нищо повече не помня.
— Забелязахте ли нещо необичайно в стаята си, когато се прибрахте? Някакви следи, че е влизал друг например?
— Не. Вратата беше заключена както винаги. Отключих си с моя ключ, влязох, затворих, седнах, запалих лулата и нищо повече не помня.
Беше ѝ досадно постоянно да повтаря едно и също и досадата ѝ щеше да нарасне през идните дни, след като станеше ясно, че същата нощ е изчезнал и Емъри Стейнс и оттогава никой не го е виждал. Щяха да я отрупват с въпроси, да я подлагат на кръстосан разпит, да я обливат с презрение и неверие, а тя щеше да повтаря историята си, докато вече престанеше да ѝ звучи познато и самата Анна започнеше да се съмнява дали е вярна.
Гаскоан не познаваше Стейнс, тъй като беше пристигнал наскоро в Хокитика, ала сега, докато наблюдаваше Анна, изведнъж усети силен интерес към него.
— Възможно ли е господин Стейнс да ви желае злото?
— Не!
— Вярвате ли му?
— Да. Колкото и на…
Не довърши сравнението.
— Любовник ли ви е?
Анна се изчерви.
— Той е най-богатият човек в Хокитика. Ако още не сте чули за него, със сигурност ще чуете. Емъри Стейнс. Почти целият град е негов.
Погледът на Гаскоан отново се премести, този път многозначително, към искрящата купчина злато, за най-богатия човек в Хокитика тя навярно не представляваше нищо особено.
— Любовник ли ви е? — повтори той. — Или клиент?
Анна не отвърна веднага.
— Клиент — рече накрая едва чуто.
Гаскоан сведе почтително глава, все едно му беше казала, че онзи е починал. Тя побърза да добави:
— Той е златотърсач. Така е натрупал богатството си. Но е родом от Нов Южен Уелс, също като мен. Всъщност дойдохме с един кораб през Тасманово море, „Щастлив вятър“.
— Разбирам. Добре, в такъв случай, щом той е толкова богат, навярно това злато е негово.
— Не — възрази уплашено Анна. — Той не би го направил.
— Какво не би направил? Не би ви излъгал?
— Не би…
— Не би ви използвал като товарно добиче да пренасяте злато контрабанда?
— Къде да го пренасям? Аз не заминавам. Никъде нямам намерение да ходя.
Гаскоан дръпна от цигарата.
— Тръгнали сте си от дома му през нощта, нали така?
— Възнамерявах да се върна. И да остана там до сутринта.
— Но сте си тръгнали, без той да разбере?
— Възнамерявах да се върна.
— Въпреки че той навярно ви е платил да останете до сутринта.
— Казах ви вече, мислех, че ще отсъствам за малко.
— Само че сте изгубили съзнание.
— Сигурно съм припаднала.
— Не го вярвате.
Анна загриза устни.
— О, нищо не се връзва! — извика тя след малко. — Нито златото, нито опиумът. Как съм попаднала на пътя? На студа, съвсем сама, в покрайнините на града?
— Предполагам, че това, което изпитвате под въздействието на опиата, също едва ли се подчинява на логиката.
— Да, така е.
— Но по този въпрос с радост ще ви се доверя, тъй като лично аз никога не съм докосвал опиум.
Водата завря. Гаскоан пъхна цигарата в устата си, взе парцал и свали чайника от огъня. Докато наливаше водата върху чаените листа, попита: