Можеше да минат няколко дни преди собственикът на „Нисана“ да открие, че номерата липсват и даже да се обадеше в полицията, там нямаше да обърнат чак такова внимание както на откраднатата кола. Номера обикновено се сваляха от деца като някакво глупаво забавление или от хулигани. Търсенето им не беше първостепенна задача на и без това претоварената полиция, затрупана с разследването на тежки престъпления. Ето още един полезен факт покрай книгата, в която крадецът на коли играеше второстепенна роля.
Лора остана там само колкото да навлече вълнените чорапи, обувките и пуловера на нейния пазител, за да не се простуди. За миг той отвори очи, примигна, прошепна името и и тя си помисли, че се свестява, но той пак се унесе и забълнува на някакъв език, който не можеше да се определи, защото думите се чуваха неясно.
От Ривърсайд отидоха в Йорба Линда в Ориндж Каунти. Лора спря на паркинга на супермаркета „Ралфс“ в четири и половина сутринта. Изключи двигателя и фаровете и разкопча предпазния колан. Крис продължаваше да спи дълбоко, закопчан с колана и облегнат на вратата. Нейният пазител на задната седалка все още беше в безсъзнание, въпреки че дишането му бе по-спокойно, отколкото преди посещението при Картър Бренкшоу. Лора не вярваше, че ще е в състояние да дремне. Надяваше се поне да събере мислите си и да притвори очи, но само след минута-две заспа.
След като беше убила поне трима мъже, след като по нея бяха стреляли толкова пъти, след като бе откраднала две коли, след като оцеля в лудешко преследване през три окръга, нямаше да е чудно, ако беше сънувала смърт, разкъсани тела и кръв на фона на кошмарно студено тракане на автомат. Можеше да се очаква, че ще сънува как губи Крис, защото той беше единият от двата светли лъча в мрака на нейния живот, той и Телма и мисълта да живее без него я ужасяваше. Но вместо това сънува Дани — прекрасни сънища, а не кошмари. Дани пак беше жив и двамата отново преживяваха продажбата на „Шадрак“ за над един милион долара, но Крис също беше в съня и беше осемгодишен, макар по онова време още да не беше роден и те празнуваха щастието си в Дисниленд, където тримата се снимаха с Мики Маус, и в Павилиона на карамфилите Дани и каза, че ще я обича вечно, Крис се преструваше, че говори прасешки език, който бе научил от Карл Докуайлър, седнал на съседна маса с Нина и Лориния баща, а на друга маса изумителните близначки Акерсън ядяха ягодова мелба…
Събуди се след повече от три часа, в осем часа и двайсет и шест минути, отпочинала колкото от съня за срещата с най-близките хора, изплували от подсъзнанието толкова и от самото спане. Слънчевата светлина от ясното небе проблясваше по хромираните части на колата и падаше в ярък, метално лъскав сноп през задното стъкло. Крис още спеше. На задната седалка раненият още не беше дошъл в съзнание.
Лора рискува да изтича до телефонната будка до пазара, която се виждаше от колата. Намери дребни пари в чантата и с тях позвъни на Айда Паломар, учителката на Крис в Лейк Ароухед да и каже, че ще отсъстват до края на седмицата. Не и се искаше бедната, нищо неподозираща Айда да се озове в нашарената с куршуми и сплескана с кръв къща до Биг Беър, където без съмнение вече усилено работеха полицията и съдебната медицина. Не каза на Айда откъде се обажда, пък и не се канеше да се задържи в Йорба Линда.
Върна се в колата, седна и започна да се прозява, да се протяга и да масажира врата си, докато наблюдаваше подранилите купувачи да влизат и излизат от супермаркета на стотина метра от тях. Беше гладна. Крис се събуди след по-малко от десет минути, с подути очи и неприятен дъх в устата. Лора му даде пари да купи от магазина пакет кифли и два портокалови сока — такава закуска не беше кой знае колко хранителна, но даваше енергия.
— Ами той? — попита Крис и посочи нейния пазител.
Лора си припомни предупреждението на доктор Бренкшоу за опасността пациентът да се обезводни. Но знаеше, че не може насила да му дава течности, докато е в безсъзнание, за да не се задави.
— М-мм… купи още един портокалов сок. Може би ще успея да го събудя. Крис вече беше тръгнал да излиза от колата, когато тя добави:
— Може да вземеш и нещо за обяд, нещо, което няма да се развали — например един хляб и буркан фъстъчено масло. Купи също дезодорант и шампоан.
Момчето се засмя:
— Защо не ми даваш да ям такива работи в къщи?
— Защото, ако не се храниш пълноценно, съвсем ще се побъркаш, детенце.
— Чудя се как не взе микровълновата фурна, пресни зеленчуци и опаковка витамини, въпреки че трябваше да офейкаш от наемни убийци.
— Искаш да кажеш, че съм добра майка, но се тревожа за дреболии? Вземам предвид комплимента. Хайде върви. Той посегна да затвори вратата. — И Крис… — започна тя.