— Знам — прекъсна я момчето, — да внимавам.
Докато чакаше Крис да се върне, включи двигателя и пусна радиото да чуе новините в девет часа. Говореха за нея — сцената в къщата до Биг Беър и престрелката в Сан Бернардино. Както обикновено в такива случаи, историята беше неточна, несвързана и безсмислена, но потвърждаваше, че полицията я издирва из цяла южна Калифорния. Според репортера властите се надяваха бързо да я открият, главно защото лицето и беше добре познато.
Беше изумена предната нощ, когато Картър Бренкшоу я разпозна като прочутата писателка Лора Шейн. Не се възприемаше за знаменитост — беше само разказвачка, тъкачка на приказки, която работи на стана на езика за да изтъче платно от думи. Беше направила само едно рекламно турне за един от ранните си романи, но намрази скучното пътуване и повече не го повтори. Не даваше често интервюта. Никога не беше рекламирала стоки по телевизията, не се беше изказвала публично в подкрепа на един или друг политик и изобщо се беше старала да избягва участието в журналистическия цирк. Беше спазвала традицията да дава снимката си за обложките на книгите си, защото и се струваше безобидна, а и на нейните трийсет и три години можеше да се признае безусловно, че е поразително красива жена. Никога обаче не се беше замисляла, че лицето и е добре познато, както твърдеше полицията.
Сега беше слисана не само защото загубата на анонимността улесняваше полицията при издирването, но и защото знаеше, че да си знаменитост в днешна Америка означава да изгубиш самокритичността си и рязко да намалиш творческите си способности. Малцина успяваха да са едновременно общественици и добри писатели, вниманието на журналистите погубваше повечето творци. Лора се страхуваше от този капан почти толкова, колкото да я залови полицията.
Изведнъж осъзна с изненада, че ако е в състояние да се тревожи, че е знаменитост и може да изгуби художническия си дар, сигурно вярва в бъдещето, когато ще може да пише нови книги. През изминалата нощ няколко пъти се бе заричала да се бори до смърт, да защити сина си дори с цената на кръвопролитие, но като цяло положението и се бе видяло безнадеждно, а врагът — прекалено силен и недостижим, за да бъде унищожен. Сега нещо в нея се беше променило и бе събудило неясен, предпазлив оптимизъм. Може би това се дължеше на съня.
Крис се върна с голям пакет орехови кифли с канела, три портокалови сока в картонени кутии и другите покупки. Изядоха кифлите, изпиха сока и им се стори, че никога не са хапвали така вкусно.
Като свърши със закуската, Лора мина на задната седалка и се опита да събуди своя пазител. Напразно. Подаде третия сок на Крис и каза:
— Запази го. Сигурно скоро ще се събуди.
— Ако не го изпие, няма да може да вземе пеницилина — отбеляза Крис.
— Няма да му потрябва още няколко часа. Доктор Бренкшоу снощи му сложи доста голяма инжекция. Още му действа. Все пак Лора се тревожеше. Ако той не дойдеше в съзнание, вероятно никога нямаше да разберат истинската същност на опасния лабиринт, където се бяха изгубили и от който може би никога нямаше да излязат.
— И сега какво? — попита Крис.
— Ще намерим сервиз, там ще се освежим, после ще отидем в някой оръжеен магазин да купим муниции за автомата и револвера. След това… започваме да търсим мотел — такъв, какъвто ни трябва да се скрием.
Щяха да търсят убежище най-малко на петнайсет мили от дома на доктор Бренкшоу, където враговете им ги откриха последния път. Но дали разстоянието имаше значение за хора, които измерваха пътуванията си в дни и години, а не в мили?
Районите на Санта Ана, кварталите южно от Анахайм и околностите предлагаха най-много мотели от типа, който я интересуваше. Не искаше лъскав „Ред Лайън Ин“ или „Хауърд Джонсънз Мотър Лодж“ с цветен телевизор, плътен килим и плувен басейн със затоплена вода, защото известните заведения изискваха редовни документи за самоличност и надеждна кредитна карта, а тя не можеше да рискува да остави писмена следа, която щеше да насочи и полицията, и убийците. Напротив, търсеше мотел, който вече е достатъчно изцапан или занемарен, за да не привлича туристи, мърляво място, където с радост щяха да посрещнат случаен клиент и пари в брой, без да задават излишни въпроси, които биха го прогонили.
Знаеше, че няма да е лесно да намери стая и затова не се учуди, когато в първите дванайсет мотела не можеха или не искаха да я настанят. Единствените хора, които влизаха и излизаха от тези забутани места бяха млади мексиканки с бебета на ръце и цял куп деца след тях, младежи или мъже на средна възраст, също мексиканци, с маратонки, памучни панталони, фланелки и леки джинсови и кадифени якета. Някои от тях носеха сламени каубойски шапки, други — бейзболни кепета, но всички излъчваха напрегнатост и подозрителност. Повечето очукани мотели се бяха превърнали в пансиони за незаконно пребиваващи емигранти. Само в Ориндж Каунти живееха полулегално стотици хиляди, по цели семейства в една стая, по пет, шест или седем души, наблъскани в теснотията, само с по едно разнебитено легло, два стола и баня с едва-едва действащи водопроводи, за не по-малко от сто и петдесет долара седмично, без спално бельо, без камериерка, без никакви удобства, само с хиляди хлебарки. И все пак те бяха готови да понесат условията и да се оставят безропотно да ги експлоатират с мизерни надници, вместо да се върнат в родината и да живеят под управлението на „народно революционната“ власт, която десетилетия наред не им беше осигурила никакво братство, нищо друго освен отчаяние.