В тринайсетия мотел, „Синята птица на щастието“, собственикът управител все още се надяваше да обслужва туристи с по-ограничени възможности и не се беше поддал на изкушението да натрупа състояние на гърба на бедните емигранти. Част от двайсет и четирите стаи явно се даваха под наем незаконно, но мотелът все още осигуряваше ежедневна смяна на бельото, почистване, телевизори и две допълнителни възглавници във всеки шкаф. Обаче администраторът прие пари в брой, не настоя за удостоверяване на самоличността и избягна погледа и — тъжно доказателство, че след година-две „Синята птица на щастието“ ще се превърне в още един паметник на политическата глупост и човешката алчност в един свят, където по-добри паметници бяха не по-малко от надгробните плочи в старо градско гробище.
Мотелът бе построен в П-образна форма, с паркинг в средата. Стаята им беше в десния ъгъл на задното крило. Ветрилообразна палма цъфтеше близо до вратата — външно не личеше да е отровена от смога или притисната на късчето пръст сред толкова много бетон и асфалт, буйно растяща даже през зимата, сякаш природата я беше избрала за скрит знак, че възнамерява да си възвърне всяко ъгълче, откъдето е минало човечеството.
Лора и Крис разпънаха инвалидната количка и сложиха ранения в нея. Не направиха никакъв опит да прикрият действията си — все едно, че просто се грижеха за инвалид. Напълно облечен, с покрити рани, нейният пазител можеше да мине за болен от параплегия, ако не се обърне внимание на безпомощно отпуснатата върху рамото глава.
Стаята беше малка, макар и прилично почистена. Износеният килим беше пран наскоро, а топчетата прах в ъглите не бяха чак толкова големи. Тъмночервената карирана покривка на двойното легло беше оръфана по ръбовете и недостатъчно пъстра да прикрие две кръпки, но чаршафите бяха колосани и леко ухаеха на прах за пране. Преместиха нейния пазител на леглото и сложиха две възглавници под главата му.
Телевизорът със средно голям екран беше прикрепен с болтове върху олющена масичка с пластмасов плот, чиито задни крака бяха прикрепени по същия начин към пода. Крис седна на единия от двата съвсем различни стола, включи телевизора и завъртя очуканото копче за каналите — търсеше анимационни филми или повторения на стари филми. Спря се най-накрая на „Поумняване“, но промърмори, че е „прекалено глупав, за да е смешен“, а Лора се замисли колко ли момчета на неговата възраст биха си помислили така. Тя седна на другия стол.
— Защо не вземеш душ?
— И после да облека същите дрехи? — запита той, обзет от съмнения.
— Зная, че звучи глупаво, но защо не опиташ. Гарантирам ти, че ще се почувстваш по-чист, макар и без да смениш дрехите.
— Да си правя труда да се къпя и после да навлека измачкани дрехи?
— Кога стана толкова придирчив, че да обръщаш внимание надве-три гънки?
Крис се усмихна, изправи се и наперено тръгна към банята, както според него би направило едно конте:
— Кралят и кралицата ще се ужасят от вида ми в тази мръсотия.
— Ще им сложим превръзки на очите, когато те посетят — отговори Лора.
След миг той се върна от банята.
— В тоалетната чиния има някакво насекомо. Мисля, че е хлебарка, но не съм съвсем сигурен.
— Видът има ли значение? Да не би да се налага да уведомим най-близкия роднина?
Крис се засмя. Боже, как я зарадва неговият смях.
Момчето продължи:
— Какво да направя — да пусна водата?
— Да, освен, ако не държиш да я извадиш, да я пъхнеш в кибритена кутийка и да я погребеш в цветната леха отвън.
Крис пак се засмя:
— А, не. Искам морско погребение. В банята той изтананика отбой, после пусна водата.