Докато момчето се къпеше, „Поумняване“ свърши и започна „Харлемският отбор «Глоубтротърз» на остров Джилигън“. Лора всъщност не го гледаше, просто остави телевизора включен като фон, но имаше граници за издръжливостта дори на една бегълка, затова превключи на единайсети канал за предаването „Един час за всичко“.
Погледа своя пазител известно време, неестественият му унес я подтискаше. Без да става от стола, няколко пъти придърпа пердето, за да разгледа паркинга на мотела, но никой не можеше да знае къде се намира и нямаше непосредствена опасност. Затова гледаше телевизия без да се интересува какво върви, докато екранът почти не я хипнотизира. Водещият на програмата интервюираше млад актьор, който дърдореше за себе си, без да казва нищо особено. След малко долови, че той говори за вода, но беше задрямала и настойчивото дрънкане на вода беше едновременно и унасящо, и досадно.
— Мамо?
Лора отвори очи, изправи се и видя Крис на прага на банята. Беше се изкъпал. Косата му беше мокра и той стоеше само по гащета. Гледката на слабичкото момчешко тяло — само ребра, колене и лакти я покърти, защото изглеждаше толкова невинен и уязвим. Беше така мъничък и крехък, че тя се зачуди как изобщо би могла да го защити. Отново я обзе страх.
— Мамо, той говори — каза Крис и посочи към мъжа на леглото. Не го ли чу? Говори.
— Вода! — дрезгаво каза нейният пазител. — Вода!
Лора забърза към леглото и се наведе над него. Вече беше в съзнание. Опитваше се да се изправи, но нямаше сили. Сините му очи бяха отворени и въпреки че бяха кръвясали, те я фиксираха, будни и наблюдателни.
— Жаден съм — каза той.
— Крис — обърна се Лора към момчето.
Той вече беше донесъл чаша вода от банята. Лора седна на леглото до своя пазител, повдигна главата му, пое чашата от Крис и помогна на ранения да пие. Даваше му водата на малки глътки да не се задави. Устните му бяха напукани от треската, а езикът обложен като насипан с пепел. Изпи над половин чаша, после даде знак, че не иска повече. След като положи главата му на възглавницата, Лора пипна челото му.
— Не е толкова горещо както преди.
Той завъртя глава да огледа стаята. Въпреки изпитата вода, гласът му беше сух, пресипнал:
— Къде сме?
— На сигурно място — отвърна тя.
— Никъде… не е сигурно. — Май сме по-наясно с тази луда ситуация, отколкото си представяте — каза Лора.
— Да — обади се Крис и се настани на леглото до майка си. — Знаем, че сте пътешественик във времето!
Мъжът погледна момчето, успя леко да се усмихне, но се смръщи от болка.
— Имам лекарства — каза Лора. — Болкоуспокояващи.
— Не — отказа той. — Не сега. Може би по-късно. Още вода?
Лора пак го повдигна и той почти допи остатъка в чашата. Тя си спомни за пеницилина и пъхна една капсула между зъбите. Раненият я изпи с последните две глътки.
— От кое време идвате? — попита Крис с подчертан интерес, напълно забравил капките, които се стичаха от мократа коса по лицето. — От кое време?
— Миличък — прекъсна го Лора, — той е много слаб и мисля, че сега не трябва да го тревожим с прекалено много въпроси.
— Поне това може да ни каже, мамо — после се обърна към ранения и повтори: — От кое време идвате?
Мъжът погледна Крис, после Лора и в очите му се появи отново изражението на преследван.
— От кое време идвате? А? Две хиляди и стотната година? Трихилядната?
С пресъхнало гърло нейният пазител проговори:
— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.
Малкото усилие очевидно го бе изтощило докрай, защото клепачите му натежаха, гласът затихна и Лора реши, че той пак бълнува.
— От кога? — повтори Крис, объркан от получения отговор.
— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.
— Невъзможно — каза Крис.
— Берлин — допълни раненият.
— Той бълнува — обърна се Лора към Крис. Гласът му беше неясен, защото слабостта го беше надвила, но думата не можеше да се сбърка: „Берлин“.
— Берлин? — попита Крис. — Искате да кажете Берлин в Германия?
Раненият пак се унасяше, не в неестествения унес на комата, а в отморяващ сън с леко похъркваме, но преди да заспи, той поясни.
— Нацистка Германия.
4.
По телевизията даваха „Един живот“, но нито Лора, нито Крис обръщаха внимание на мелодрамата. Бяха сложили столовете си до леглото, за да наблюдават заспалия. Крис беше облечен и косата му почти беше изсъхнала, само по врата оставаше леко влажна. Лора се чувстваше мръсна и жадуваше да се изкъпе, но не и се искаше да остави своя пазител, ако се събуди и проговори. Двамата си шепнеха.
— Крис, хрумна ми нещо, ако онези хора идваха от бъдещето, защо не носеха лазерни пистолети или нещо по-футуристично, когато дойдоха за нас?