Същата вечер Крис сподели скърцащото легло със Стефан Кригер. Лора се опита да поспи седнала в единия стол с крака, вдигнати върху другия. Дъждът валеше в неспирен, приспиваш ритъм и скоро Крис се унесе. Лора чуваше как похърква лекичко. Тя поседя около час в мрака и после тихо попита:
— Спите ли?
— Не — веднага отговори Стефан.
— Дани — каза тя. — Моят Дани…
— Да?
— Не можахте ли…
— Да се върна още веднъж в онази вечер през 1988 година и да убия Кокошка преди да е застрелял Дани?
— Да. Защо не го направихте?
— Защото… вижте, Кокошка принадлежеше към света на 1944 година, затова убийството на Дани и собствената му смърт бяха част от моето минало, което не можех да променя. Ако се бях опитал да се върна същата вечер на 1988 година, но в малко по-ранен час и да спра Кокошка преди да убие Дани, щях веднага да отскоча обратно през вратата в института без да отида никъде: природният закон против парадоксите нямаше изобщо да ми позволи да се върна там. Лора мълчеше.
Стефан попита:
— Разбирате ли?
— Да.
— Приемате ли го?
— Никога няма да приема смъртта му.
— Но… поне вярвате ли ми?
— Да, струва ми се.
— Лора, зная колко много обичахте Дани Пакард. Ако можех да го спася, дори с цената на своя собствен живот, щях да го направя без колебание.
— Вярвам ви — каза тя. — Защото без вас… никога изобщо нямаше да съм имала Дани.
— Глиста — подсказа Лора.
— Съдбата се бори за възстановяване на първоначалния модел — каза Стефан в мрака. — Когато бяхте осемгодишна, аз застрелях наркомана, не му позволих да ви изнасили и да ви убие, но съдбата неумолимо ви сблъска с друг педофил, който беше и потенциален убиец. Уили Шийнър. Глиста. Но съдбата беше предопределена също да станете писателка, и то известна, да предадете на света същото послание, независимо от моята намеса в промените на вашия живот. Този модел беше благоприятен. Има нещо страховито и все пак успокояващо в начина, по който някаква сила се мъчи да възстанови нарушените предначертания на съдбата едва ли не има някакъв смисъл във вселената, нещо, което, въпреки че ни налага страдания, можем да наречем Бог.
Известно време слушаха как дъждът и вятърът се мъчат да изметат света отвън.
Лора продължи:
— Но защо не ме отървахте от Глиста?
— Една нощ го причаках в неговата къща…
— Здраво го бяхте набили. Да, знаех си, че сте вие.
— Набих го и го предупредих да не ви закача. Казах му, че следващият път ще го убия.
— Но побоят само го настърви още повече. Защо не го убихте веднага?
— Трябваше. Но… не зная. Може би бях видял прекалено много убийства и бях участвал в достатъчно… Просто се надявах, че поне веднъж убийството ще е излишно.
Лора се замисли за неговия свят на война, концлагери, геноцид и разбра защо се е надявал да избегне убийството, въпреки че Шийнър едва ли бе заслужавал да остане жив.
— А когато Шийнър ме последва в къщата на Докуайлърови, защо не бяхте там да го спрете?
— Следващият път, когато надникнах в живота ви, бяхте на тринайсет години и вече сама се бяхте справили с Шийнър и бяхте оцелели, затова реших да не се връщам назад и да го убивам вместо вас.
— Аз оцелях — каза Лора, — но Нина Докуайлър не можа. Може би ако не се беше върнала у дома и не беше видяла кръвта, трупа…
— Може би — отговори Стефан, — а може би не. Съдбата се бори с всички сили да възстанови предначертания модел. Може би тя така или иначе щеше да умре. Освен това, аз не можех да ви предпазвам от всеки удар, Лора. Щяха да ми потрябват най-малко десет хиляди пътувания във времето, за да направя това. Вероятно такава намеса нямаше да е полезна за вас. Без житейски трудности, може би нямаше да се превърнете в жената, в която се влюбих.
Настъпи мълчание. Лора слушаше вятъра, дъжда. Слушаше ударите на сърцето си. Най-накрая проговори:
— Аз не ви обичам.
— Разбирам.
— Мисля, че би трябвало, поне малко.
— Но вие всъщност не ме познавате.
— Може би никога няма да мога да ви обикна.
— Зная.
— Въпреки всичко, което сте направили за мене.
— Зная. Но ще поживеем… е, винаги има време.
— Да — отговори Лора, — струва ми се, че винаги има време.
ГЛАВА ШЕСТА
НОЩЕН СПЪТНИК