— Дебелият Джак е сложил още неон, откакто идвахме тук.
— Май че си прав — отвърна Лора.
Слязоха от колата и се загледаха в гротескно крещящата фасада на заведението, която мигаше, бляскаше, трептеше и просветваше. Не само надписът „Пица парти палас“ искреше в неонова светлина. По същия начин бяха очертани контурите на сградите, покрива, всички прозорци и врати отпред. Освен това чифт гигантски неонови очила се кипреха в единия край на покрива, а в другия се извисяваше огромна ракета, готова за старт, с неонов дим, който без прекъсване се къдреше и искреше под двигателя. Неоновата пица с диаметър десет стъпки стоеше отдавна, но усмихнатото неоново клоунско лице беше новост.
Неоновите светлини се лееха така изобилно, че всяка дъждовна капчица се осветяваше, сякаш дъгата се бе пръснала на парченца с падането на мрака. Във всяка локва имаше по една дъга.
Човек губеше чувство за ориентация при това изобилие на светлини, но в същото време се подготвяше за вътрешността на заведението на Дебелия Джак. То напомняше хаоса, от който преди милиарди години бе възникнала вселената. Сервитьорите и сервитьорките бяха облечени като клоуни, призраци, пирати, космонавти, вещици, цигани и вампири. Трио в мечешки костюми пееше от маса на маса за радост на децата с изплескани от пиците лица. В страничните зали по-големите деца се занимаваха с видеоигри и електронното им бръмчене, жужене и звънтене пригласяше на мечките-певци и на детските крясъци.
— Лудница — въздъхна Крис.
На входната врата ги посрещна домакинът на име Доминик, младши съдружник на Дебелия Джак. Доминик беше висок, мъртвешки блед, с тъжни очи и изглеждаше съвсем не на място сред престореното веселие. Лора повиши глас да надвика шума, попита за Дебелия Джак и добави:
— Обадих се предварително. Аз съм старата позната на майка му. С тези думи се намекваше, че посетителят иска оръжие, а не пица. Доминик се беше научил да говори ясно в шумотевицата без да крещи:
— Като че ли сте идвали и преди.
— Добра памет — потвърди Лора. — Преди една година.
— Моля последвайте ме — каза Доминик с гробовен глас.
Не се наложи да минат през вихъра на основната зала, което беше благоприятно, защото така се намаляваше вероятността някой от клиентите да забележи и да разпознае Лора. Минаха през странична врата в другия край на преддверието, откъдето тръгнаха по коридора покрай кухнята и склада към частния кабинет на Дебелия Джак. Доминик почука на вратата, покани ги да влязат, каза на Дебелия Джак: „Стари познати на майка ви“, после остави Лора и Крис насаме с едрия мъж.
Дебелия Джак приемаше прякора си сериозно и се стараеше да го оправдае. Беше среден на ръст и тежеше над двеста фунта. Огромният сив анцуг му стоеше опънат като гимнастическо трико. Приличаше на дебелака от снимките с магнитно прикрепяне, които човек на диета можеше да залепи на хладилника, за да се уплаши от яденето, но всъщност приличаше на самия хладилник.
Седеше на царско въртящо се кресло зад бюрото с подходящи размери и не се изправи, когато те влязоха.
— Чуйте тези зверчета — той говореше на Лора, без да обръща никакво внимание на Крис. — Сложих кабинета си в дъното на сградата, поръчах специална звуко изолация и пак ги чувам как пищят и квичат, сякаш съм точно над ада.
— Това са само деца, които се забавляват — каза Лора, застанала с Крис пред бюрото.
— И госпожа О’ Лиъри е била само една старица с вироглава крава, но е изгорила Чикаго — кисело отговори Дебелия Джак. Той ядеше шоколад. Някъде отдалече, зад звукоизолацията детските гласове долитаха като глухо бучене, дебелият мъж избухна пред невидимата тълпа: „Да се затъкнете дано, дяволи такива!“
— Там е лудница — каза Крис.
— Тебе кой те пита?