Въпреки това Лора държеше вътрешната алармена система включена почти постоянно. А нощем сънуваше, че съдбата успява да се наложи, Крис престава да съществува и тя се буди в инвалидна количка.
9.
Предполагаше се, че ще пристигнат в осем часа, за да разполагат с достатъчно време да стигнат до мястото, където изследователите бяха засекли жената и момчето, ако не и Кригер. Но когато лейтенант Клитман примигна и се намери на четиридесет и пет години след своята епоха, веднага разбра, че са закъснели с няколко часа. Слънцето се беше вдигнало високо над хоризонта. Температурата беше над двайсет градуса, твърде горещо за ранна зимна утрин в пустинята.
Небето се раздра от светкавица като бяла пукнатина в синя гледжосана купа. Появиха се още пукнатини, отгоре се посипаха искри, сякаш падаха изпод копитата на бик, изпуснат в небесния магазин за порцелан.
Гръмотевиците затихнаха и Клитман се обърна да види дали фон Манщайн, Хубач и Брахер са пристигнали благополучно. Бяха до него, с дипломатически куфарчета и тъмни очила, мушнати в малките джобчета на скъпите костюми.
Проблемът обаче беше, че на десетина крачки от сержанта и двамата ефрейтори две възрастни, белокоси жени в пастелни на цвят панталони и блузи стояха до бяла кола близо до задния вход на една църква, опулени от изненада към Клитман и неговите спътници. Жените държаха нещо като тенджери.
Клитман се огледа и видя, че е пристигнал с групата си на паркинга зад църквата. Имаше още две коли освен тази, която вероятно беше на жените, но други зяпачи не се виждаха. Паркингът бе ограден със зид, така че единственият път навън беше покрай жените и църквата.
Клитман реши, че дързостта е най-доброто поведение и тръгна право към жените, като че ли нямаше нищо необикновено в появата му от нищото, последван от другите. Жените хипнотизирани наблюдаваха приближаването им.
— Добро утро, госпожи. Както Кригер, Клитман беше учил английски с американски акцент с надеждата да бъде внедрен като агент, но не успя напълно да овладее произношението, въпреки всички усилия и упражнения. Часовникът му беше нагласен на местното време, но той знаеше, че вече не може да му вярва и попита:
— Много ви моля бихте ли били така любезни да ми кажете колко е часът?
Жените го зяпнаха.
— Колко е часът? — повтори той.
Жената в пастелно жълто извъртя китка, без да пуска тенджерата, погледна часовника си и отговори:
— Мм-м, единайсет без двайсет.
Бяха закъснели с два часа и четиридесет минути. Не можеха да губят време в търсене на кола, която да запалят с пряко свързване на проводниците, особено, когато имаше напълно подходяща, с ключове, точно пред тях. Клитман беше готов да убие и двете жени заради колата. Не можеше да остави труповете на паркинга — щеше да се вдигне шум като ги намереха и веднага полицията щеше да обяви издирването на колата — ужасно положение. Щеше да се наложи да натика труповете в багажника и да ги вземе със себе си. Жената в пастелно синьо попита:
— Защо дойдохте при нас, ангели ли сте?
Клитман се замисли дали тя не страда от старческо слабоумие. Ангели в раирани костюми? После се сети, че се намират до църква и са се появили като по чудо, затова би било логично една религиозна жена да предположи, че са ангели, независимо от облеклото. Може би нямаше да е необходимо да се губи време за убиването им в крайна сметка. Клитман отговори:
— Да, госпожо, ние сме ангели и Бог има нужда от вашата кола.
Жената в жълта се обади:
— Моята „Тойота“?
— Да, госпожо.
Вратата откъм шофьора беше отворена и Клитман сложи куфарчето си на предната седалка.
— Бог ни изпрати със спешна мисия, вие с очите си видяхте как минахме през перлените небесни двери и ни трябва превоз.
Фон Манщайн и Брахер бяха заобиколили „Тойота-та“ от другата страна, отворили вратите и се бяха качили.
Жената в синьо каза:
— Шърли, ти си била избрана да дадеш колата си.
— Бог ще ви я върне — увери ги Клитман, — след като свършим работата си тук.
Той си спомни за недостига на бензин в своята измъчена от войната епоха, а и не беше сигурен доколко се намира гориво през 1989 година, затова добави:
— Разбира се, няма значение колко бензин има сега в резервоара, той ще е пълен като върнем колата и никога вече няма да се изпразни. Нещо като хлябовете и рибите.
— Но вътре има картофена салата за църковен обяд — каза жената в жълто.
Феликс Хубач беше отворил задната врата откъм страната на шофьора и бе намерил картофената салата. Той я извади от колата и я сложи на асфалта в краката на жените.