Клитман се качи, затвори вратата, чу как Хубач тръшна своята врата, намери ключовете на таблото, запали двигателя и подкара от паркинга. Когато погледна в огледалото за обратно виждане точно преди да завие, възрастните жени още стояха там и гледаха след тях с тенджерите в ръце.
10.
Ден след ден уточняваха изчисленията и Стефан упражняваше лявото рамо и ръката, доколкото се осмеляваше — мъчеше се да предотврати вцепеняването и се надяваше след зарастването да се запази максимално подвижността на мускулите. На двадесет и първи януари, събота следобед, почти една седмица, откакто бяха пристигнали в Палм Спрингз, те довършиха изчисленията и получиха точните координати във времето и пространството, които щяха да потрябват на Стефан при пътуванията му след връщането в 1944 година.
— Сега ми трябва още мъничко време за зарастване на раната — каза той, изправи се пред компютъра и започна внимателно да прави кръгови движения в лявата ръка.
Лора попита:
— Минаха единайсет дена от раняването. Още ли те боли?
— Малко. По-дълбока, но по-притъпена болка. И не през цялото време. Но силата още не се е възвърнала. Мисля, че трябва да изчакаме още няколко дни. Ако се почувствам добре в сряда, на двайсет и пети, ще се върна тогава в института. Ако се оправя по-бързо, ще тръгна по-рано, но в никакъв случай не по-късно от сряда.
Същата вечер Лора се събуди от кошмар — пак беше сънувала, че е прикована към инвалидна количка и съдбата в образа на мъж без лице с черно наметало усилено изтрива Крис от действителността, сякаш момчето е само рисунка с цветни моливи върху стъкло. Беше потънала в пот и известно време поседя в леглото като се ослушваше за шумове в къщата, но единственият звук беше равномерното, леко дишане на сина и на леглото до нея.
По-късно, като не можа да заспи, тя лежеше будна и мислеше за Стефан Кригер. Интересен мъж, с изключително самообладание и понякога труден за отгатване.
От миналата сряда, когато и обясни, че е станал неин пазител, защото се е влюбил в нея и е искал да подобри предопределената и съдба, повече не спомена нищо за любов. Не повтори обяснението, не я гледаше многозначително, не играеше ролята на вехнещ ухажор. Беше изяснил позицията си и с готовност я изчакваше да помисли и да го опознае преди да реши какво ще е отношението и към него. Лора подозираше, че той може да чака години наред, ако е необходимо, без да се оплаква. Притежаваше търпение, породено от безкрайно враждебната среда — нещо, което тя можеше да разбере.
Беше тих, често замислен, от време на време изпадаше в силна меланхолия, която според Лора се дължеше на ужасите, преживяни в неговата някогашна Германия. Може би същността на тъгата му се коренеше в нещата, които самият той бе вършил и за които съжаляваше, които никога не можеше да си прости. Беше казал, че за него има запазено място в ада. Не бе споделил за миналото си нищо повече от онова, което разказа на Лора и Крис в стаята на мотела преди повече от десет дни. Но тя усещаше, че Стефан е готов да и разясни всички подробности — и тези, които го компрометираха, и тези, които го представяха в добра светлина. Нямаше да скрие нищо от нея, просто я изчакваше да реши какво да мисли за него и дали изобщо иска да научи нещо повече. Въпреки неговата тъга, дълбока до мозъка на костите и тъмна като кръв, имаше приятно чувство за хумор. Отнасяше се добре към Крис и успяваше да разсмива момчето, което Лора броеше като негово предимство. Усмихваше се топло и нежно.
Тя все още не го обичаше и не вярваше, че някога ще го заобича. Чудеше се как може да е толкова сигурна. Тя прекара няколко часа в тъмната спалня в размисъл, докато най-сетне започна да подозира, че не може да го обича, защото той не е Дани. Нейният Дани беше неповторим, с него тя преживя такава съвършена любов, каквато изобщо можеше да се случи на този свят. Сега в търсенето на взаимност Стефан Кригер щеше вечно да се състезава с един призрак.
Лора виждаше патетичното в цялата ситуация, печално разбираше, че това отношение я тласка към самота. Дълбоко в сърцето си копнееше да бъде обичана и да обича в замяна, но във връзката със Стефан виждаше само неговата несподелена страст и нейната несбъдната надежда. До нея Крис промърмори нещо в съня си, после въздъхна. „Обичам те, съкровище“, помисли тя, „толкова много те обичам“.
Нейният син, единственото дете, което имаше и което можеше да има, беше център на съществуването и сега и в близко бъдеще, най-важният подтик да продължава напред. Ако нещо се случеше на Крис, Лора знаеше, че вече няма да може да намери утеха в черния житейски хумор: светът, където трагедията и комедията се сливаха във всяко нещо, щеше да се превърне за нея само в сцена за трагичното, прекалено черно и подтискащо, за да го понесе.