11.
На три пресечки от църквата Ерих Клитман приближи бялата „Тойота“ до тротоара и паркира на странична улица до „Палм Каньон Драйв“ в централната търговска зона на Палм Спрингз. Десетки хора се разхождаха по улиците и зяпаха по витрините. Някои по-млади жени носеха шорти и леки блузки, които не само скандализираха, но и притесниха Клитман като небрежно излагаха на показ телата по непознат за неговата съвременност начин. Под желязното ръководство на Националсоциалистическата работническа партия на фюрера подобно безсрамно поведение би било недопустимо; триумфът на Хитлер щеше да доведе до един съвсем различен свят, където щеше да се наложи строг морал, където тези голокраки жени без сутиени щяха да се показват така открито само с риск да си навлекат затвор и превъзпитание, където нямаше да се търпят упадъчни елементи. Клитман гледаше как мускулите се свиват и отпускат под тесните шорти, гледаше как свободно се люлеят бюстовете под тъничките тениски и най-много се смущаваше от отчаяното си желание да легне с всяка една от тези жени, макар и да бяха представителки на непълноценни човешки групи, които Хитлер щеше да унищожи. Седнал до Клитман, ефрейтор Руди фон Манщайн бе разгънал картата на Палм Спрингз, която бяха донесли хората от екипа, засякъл жената и момчето. Той попита:
— Къде ще нанесем удара? От вътрешния джоб на сакото Клитман извади сгънатия лист, който доктор Ютнер му бе дал в лабораторията. Отвори го и прочете на глас:
— На щатско шосе 111, приблизително на шест мили северно от Палм Спрингз жената ще бъде арестувана от Калифорнийската пътна полиция в единадесет часа и двадесет минути на двадесет и пети януари, сряда сутринта. Тя ще кара черен „Бюик Ривиера“. Момчето ще е с нея и ще бъде предадено на полицията. Очевидно Кригер също ще е там, но не сме сигурни: той се изплъзва от полицейския офицер, но не знаем как. Фон Манщайн вече беше проследил по картата пътя, който ги извеждаше извън Палм Спрингз към щатско шосе 111.
— Имаме тридесет и една минути — каза Клитман и погледна часовника на таблото.
— Ще се справим лесно — увери го фон Манщайн, — най-много за петнадесет минути.
— Ако стигнем там рано — подхвана Клитман, — можем да убием Кригер преди да се измъкне от полицая. Във всеки случай трябва да сме там преди да задържат жената и момчето, защото ще стане много по трудно след като ги пратят в затвора. Той се извърна да погледне Брахер и Хубач на задната седалка: — Ясно?
Двамата кимнаха, после сержант Хубач се потупа по малкото джобче на сакото и попита:
— Господин лейтенант, какво да правим с тези тъмни очила?
— Как какво? — тросна се Клитман.
— Да си ги сложим ли? Това ще ни помогне ли да се слеем с местното гражданство? Наблюдавах хората по улицата — мнозина носят тъмни очила, но не са малко и без очила. Клитман погледна пешеходците като се мъчеше да не се разсейва с леко облечените жени и видя, че Хубач е прав. Нещо повече, той разбра, че нито един мъж по улицата не се носеше с „външността на силните“, която предпочитали младите преуспяващи бизнесмени. Може би в този час всички преуспяващи бизнесмени бяха по кабинетите си. Независимо от причините за липсата на тъмни костюми и черни мокасини „Бали“, Клитман усещаше, че даже в колата бият на очи сред останалите. Тъй като мнозина пешеходци носеха слънчеви очила, той реши, че ако си ги сложи, ще има поне нещо общо с местните жители. Лейтенантът сложи очилата „Рей Бан“. Фон Манщайн, Брахер и Хубач го последваха.
— Добре, тръгваме — каза Клитман.
Но още преди да вдигне ръчната спирачка и да включи на скорост, някой почука на прозорчето до него. Беше местен полицай.
12.
Лора усещаше, че по един или друг начин мъките им скоро щяха да свършат. Щяха или да успеят да разрушат института, или да загинат при този опит. Почти беше стигнала до състоянието, в което надделява желанието да се сложи край на страха, все едно по какъв начин.
На двадесет и пети януари, сряда сутринта, Стефан продължаваше да се измъчва от напрежение в мускулите, но без остра болка. Не чувстваше никакво изтръпване в ръката, което означаваше, че няма засегнат нерв. Беше се раздвижвал внимателно всеки ден, така успя да възвърне повече от половината от силата на лявата ръка и рамо, достатъчно, за да е сигурен в способността си да изпълни плана. Но Лора виждаше, че го е страх от предстоящото пътуване.
Стефан сложи колана на Кокошка, който Лора бе извадила от сейфа вечерта, когато Стефан пристигна ранен пред нейния праг. Страхът му личеше, но щом затегна колана, тревогата отстъпи пред стоманената решителност.