В кухнята тримата, включително и Крис, глътнаха в десет часа по две капсули, за да се предпазят от въздействието на нервно паралитичния газ „Вексън“. Изпиха профилактичното средство с по една чаша витаминизирана портокалова напитка.
Трите автомата „Узи“, единият от револверите, пистолетът „Колт Командър Марк IV“ със заглушител и найлонова раница с книги бяха натоварени в колата.
Двете бутилки от неръждаема стомана с „Вексън“ под налягане още стояха в багажника на „Бюика“. След като се запозна с инструкциите в сините пластмасови торбички, прикрепени към бутилките, Стефан реши, че едната е достатъчна да свърши работа. „Вексън“ беше специално разработен газ за употреба в закрити помещения, за ликвидиране на врага в казарми, укрития и подземни бункери, а не за борба с противникови войски на бойното поле. Веществото се разпръскваше прекалено бързо на открито и се разлагаше почти веднага на слънчева светлина, затова нямаше ефект в радиус повече от двеста ярда от мястото на разпръскване. Но отворена докрай, една-единствена бутилка можеше да порази сграда с площ пет хиляди квадратни стъпки само за няколко минути, което напълно отговаряше на намеренията му. В десет часа и тридесет и пет минути те се качиха в колата и тръгнаха от къщата на Гейнз към пустинята около шосе 111, северно от Палм Спрингз. Лора провери дали Крис е закопчал предпазния колан. Момчето каза:
— Виж, ако колата беше машина на времето, щяхме много удобно да караме назад към 1944 година.
Преди няколко дни бяха направили нощна разходка с колата из пустинята, за да намерят подходящо място за отпътуването на Стефан. Трябваше да знаят точното географско положение предварително заради изчисленията, които му бяха необходими за удобното завръщане при тях след като свърши работата си през 1944 година.
Стефан възнамеряваше да отвори бутилката „Вексън“ преди да натисне копчето на колана, така нервно-паралитичният газ щеше да се разпръсне при влизането му през вратата в института и да убие всеки, който се намира в лабораторията на другия край на Пътя на светкавицата през 1944 година. Това означаваше, че отровата ще се разпространи около мястото на тръгване, което налагаше то да е усамотено. Улицата пред къщата на Гейнз беше на по-малко от двеста ярда, попадаше в периметъра на активното действие на газа и не им се искаше да загинат невинни минувачи. Нещо повече, предполагаше се, че газът остава отровен само в продължение на четиридесет до шестдесет минути, но Лора се тревожеше да не би обезвреденият остатък, макар и не смъртоносен, да има неизвестни, трайни токсични последици. Не и се щеше да остави такова вещество в къщата на Телма и Джейсън. Денят беше ясен, лазурен, спокоен.
Бяха отминали само няколко пресечки и тъкмо навлизаха в път, засенчен от двете страни с грамадни финикови палми, когато на Лора и се стори, че вижда странен проблясък в късчето небе, уловено в огледалото за обратно виждане. Как би изглеждала една светкавица в ясно, безоблачно небе? Не толкова драматично, както в облачен, бурен ден, защото би трябвало да се състезава с яркото слънце. Всъщност може би изглеждаше точно като онова, което беше видяла — странен, кратък, ярък проблясък.
Лора натисна спирачките, но „Бюикът“ вече беше навлязъл в засенчената част от пътя и в огледалото не се виждаше небето, само хълмът отзад. Стори и се, че дочува и тътен като далечна гръмотевица, но не беше сигурна, защото климатичната инсталация бучеше. Бързо спря встрани до шосето и започна да бърника по копчетата за регулиране на вентилацията.
— Какво става? — попита Крис като я видя как паркира, блъсва вратата и излиза.
Стефан отвори задната врата и също се измъкна навън:
— Лора?
Тя гледаше към късчето небе, което прозираше през короните на дърветата, засенчила с длан очите.
— Чуваш ли, Стефане? — В топлия, пустинно сух ден бавно отзвучаваше далечен тътен.
— Може да е реактивен самолет — предположи Стефан.
— Не. Миналия път си мислех, че е самолет, но се оказаха те.
Небето проблесна още веднъж, за последен път. Не видя самата светкавица, назъбеното и проблясване във висините, а само отражение в горните слоеве на атмосферата, лека светлинна вълна, която пробяга по синия свод над тях.
— Те са тук — каза Лора.
— Да — съгласи се Стефан.
— Някъде по пътя ни към шосе 111 някой ще ни спре — може да е полицията, може да катастрофираме каквото и да е, случаят ще се регистрира и те ще се покажат. Стефане, трябва да завием обратно и да се приберем в къщата.