— Няма смисъл — каза той.
Крис беше излязъл от другата страна на колата:
— Той е прав, мамо. Няма значение какво ще направим. Пътешествениците във времето дойдоха, защото вече са надникнали в бъдещето и знаят къде ще ни намерят може би след половин час или след десет минути. Все едно е дали ще се върнем или ще продължим — вече са ни видели някъде, защо не дори в къщата. Разбираш ли, колкото и да променяме плановете си, пак ще се сблъскаме с тях. Съдба.
— По дяволите! — избухна Лора и ритна колата, но избликът не и помогна, даже не я облекчи. — Мразя всичко това. Как можеш да се надяваш, че ще победиш проклетите пътешественици във времето. То е като комар, където картите раздава Господ. Нямаше повече светкавици.
Лора продължи:
— Като се замисли човек, целият живот е комар и Бог винаги раздава картите, нали? Значи сега не сме по-зле от друг път. Качвай се в колата, Крис. Да вървим.
По пътя през западните квартали на курортния град нервите на Лора бяха опънати като струна. Оглеждаше се за бедата от всички страни, макар и да знаеше, че тя ще дойде там и тогава, където най-малко я очаква.
Без никакви инциденти стигнаха до северния край на „Палм Каньон Драйв“, после до щатско шосе 111. Пред тях се простираха дванайсет мили почти гола пустиня преди щатско шосе 111 да пресече междущатска магистрала 10.
13.
С надеждата да избегне непоправимото, лейтенант Клитман свали стъклото и се усмихна на полицая от Палм Спрингз, който бе почукал на прозореца да привлече вниманието му и сега стоеше наведен, с присвити очи.
— Какво има?
— Не видяхте ли червената линия като паркирахте?
— Червената линия? — повтори Клитман с усмивка, като се чудеше какво по дяволите има предвид полицаят.
— Е, господине — каза офицерът с подозрително игрив тон, — не ми казвайте, че не сте забелязали червената линия.
— Да, господине, разбира се, че я видях.
— Не съм допускал, че точно вие ще увъртате — каза полицаят, сякаш познаваше Клитман и се осланяше на неговата честност, което обърка лейтенанта. — И като видяхте червената линия, господине, защо паркирахте тук?
— А-а, сега разбирам — възкликна Клитман, — може да се паркира само на места без червена линия. Да, разбира се.
Полицаят примигна срещу лейтенанта, после изгледа фон Манщайн до него, след това Брахер и Хубач на задната седалка, усмихна се и кимна.
Не беше нужно Клитман да поглежда към своите хора, за да разбере, че са наострени. Във въздуха тегнеше напрежение. Полицаят се обърна към Клитман, усмихна се закачливо и каза:
— Нали не греша — вие четиримата сте проповедници?
— Проповедници? — въпросът смути Клитман.
— Обичам да правя умозаключения — обясни полицаят, все още усмихнат. — Не съм Шерлок Холмс. Но по колата има лепенки с надписи „Аз обичам Исус“ и „Христос възкръсна“. А в града има баптистка среща и всички вие сте облечени в тъмни костюми.
Ето защо беше казал, че Клитман не е човек, който ще увърта — беше ги взел за баптиски свещеници.
— Точно така — веднага потвърди Клитман. — Идваме за баптистката среща. Съжалявам за неправилното паркиране. При нас няма червени линии. Сега ако…
— Че откъде сте? — попита полицаят не от подозрителност, а от желание да е приветлив.
Клитман знаеше немалко за Съединените щати, но недостатъчно за подобен разговор, на който не можеше изобщо да контролира насоката. Смяташе, че баптистите са от южната част на страната. Не беше сигурен има ли техни привърженици на север, на запад или на изток, затова се напрегна да измисли някой южен щат.
— От Джорджия съм — каза той още преди да осъзнае колко неправдоподобно е такова твърдение, изречено с немски акцент.
Усмивката на лицето на полицая замръзна. Погледът му се плъзна от Клитман към фон Манщайн и той попита:
— А вие откъде сте, господине?
Фон Манщайн последва примера на своя началник и заяви с още по-силен акцент:
— Джорджия.
Без да изчакат въпроса, от задната седалка Хубач и Брахер се обадиха в един глас:
— Джорджия, ние сме от Джорджия — сякаш думата беше вълшебна и щеше да омагьоса полицая.
Усмивката съвсем изчезна от лицето на полицая. Той намръщено се обърна към Ерих Клитман:
— Моля ви да излезете за малко от колата.
— Разбира се — отговори Клитман, отвори вратата и забеляза, че полицаят отстъпва на няколко крачки и протяга ръка към кобура на револвера. — Но ние закъсняваме за молитвата…
На задната седалка Хубач щракна дипломатическото куфарче и измъкна автомата с мълниеносна скорост като телохранител от охраната на президента. Той не свали стъклото, притисна дулото до прозореца и откри огън срещу полицая преди да е успял да извади револвера. Стъклото се пръсна от куршумите. Улучен от най-малко двайсет изстрела почти в упор, полицаят падна назад върху уличното платно. Изскърцаха спирачки, една кола рязко спря да не прегази тялото, отсреща на улицата задрънчаха счупени от огъня витрини на магазин за мъжко облекло.