С хладнокръвие и бърза реакция, заради които Клитман се гордееше, че е в „Шуцщафел“, Мартин Брахер изскочи от „Тойота“ и стреля с автомата напосоки, за да увеличи хаоса и да улесни бягството им. Пръскаха се витрините на скъпите магазини не само по улицата, където бяха паркирали, но и около източната страна на кръстовището с „Палм Каньон Драйв“. Хора пищяха, падаха по тротоарите, криеха се във входовете. Клитман забеляза, че куршумите улучиха и няколко минаващи коли по „Палм Каньон“. Дали шофьорите им бяха засегнати или просто изпадаха в паника не стана ясно, но колите се залюшкаха през платното. Един кафяв „Мерцедес“ се вряза в камион за зареждане на магазините, лъскава червена спортна кола връхлетя тротоара, пресече го, отнесе дънера на една палма и влетя в магазин за подаръци.
Клитман седна на волана и вдигна ръчната спирачка. Чу как Брахер и Хубач скачат в колата, включи бялата „Тойота“ на скорост и се стрелна към „Палм Каньон“, остро зави наляво и тръгна на север. Веднага откри, че е на еднопосочна улица и е сгрешил посоката. Проклинаше и въртеше кормилото, за да се промъкне между насрещните коли. „Тойотата“ се тръскаше на лошите си амортисьори, жабката се отвори и съдържанието и се изсипа в скута на фон Манщайн. На следващото кръстовище Клитман зави надясно. Една пресечка по-надолу налетя на червен светофар, едва избегна минувачите на пешеходната пътека и с ляв завой излезе на друга улица, по която движението в северна посока беше разрешено.
— Имаме само двайсет и една минути — отбеляза фон Манщайн и посочи часовника на таблото.
— Казвай накъде да карам — каза Клитман. — Загубихме се.
— Не сте — отговори фон Манщайн и тръсна изсипаните от жабката предмети — резервни ключове, книжни салфетки, чифт бели ръкавици, пакетчета кетчуп и горчица, различни документи, — от картата, която държеше разтворена на коленете си. — Не сте се загубили. — Тази улица ще ни изведе на „Палм Каньон“ на мястото, където движението става двупосочно. Оттам тръгваме право на север към щатско шосе 111.
14.
На около шест мили северно от Палм Спрингз, където голата земя изглеждаше особено пуста, Лора мина в крайното платно. Бавно продължи още няколкостотин ярда, докато намери място, на което насипът беше почти на височината на околната пустиня и достатъчно наклонен, за да излезе с колата на плоската равнина. Освен оскъдна трева, щръкнала на сухи снопчета и няколко криви мескитови храсти, единствената растителност беше белия трън — на места зелен и вкоренен, на места свободно търкалящ се по земята. Израсналите стръкчета леко драскаха по „Бюика“, а откъснатите се носеха из въздуха от движението на колата.
Твърдата земя имаше шистова основа с варовиков пясък, който вихърът бе довял. Както преди няколко дни, когато откриха мястото, Лора заобиколи пясъка и потърси гола сиворозова шиста. Спря чак на около триста ярда от шосето, за да излезе извън радиуса на действие на отровния газ на открито. Паркира близо до едно дере — естествена вдлъбнатина с ширина двайсет и дълбочина трийсет стъпки, изровена от бурните потоци по време на стотиците краткотрайни дъждовни сезони в пустинята: миналия път идваха през нощта, караха на фарове, макар и предпазливо и имаха късмет, че не попаднаха в огромното пресъхнало корито.
Светкавицата не бе последвана от никакви признаци за присъствието на въоръжени хора, но в ситуацията се налагаше усещането за спешност: Лора, Крис и Стефан се движеха, сякаш чуваха тиктакането на часовников механизъм, който вещае взрив. Лора извади една от трийсетфунтовите бутилки „Вексън“ от багажника на „Бюика“; Стефан нахлузи през раменете ремъците на малката зелена найлонова раница с книгите, затегна каишките през гърдите и щракна закопчалките. Крис занесе единия автомат на двайсетина стъпки от колата в центъра на кръг от съвсем оголена шиста без стръкче тревица, който изглеждаше подходяща стартова площадка за десанта на Стефан от 1989 година. Лора отиде при момчето, Стефан ги последва с неговия „Колт Командър“ със заглушител в дясната ръка.
На север от Палм Спрингз на щатско шосе 111 Клитман с всички сили форсираше „Тойотата“, което никак не беше трудно. От таблото се виждаше, че колата е на четиридесет хиляди мили и несъмнено възрастната собственичка никога не бе вдигала скоростта над петдесет мили, затова сега моторът лесно се подчиняваше на желанията на Клитман. Когато се опита да увеличи над шейсет, „Тойотата“ започна да вибрира и да се дави. Той се принуди малко да отпусне.