Момчето видя приближаващата кола и се подчини без никакви въпроси.
Лора изтича до отворената врата на „Бюика“ и грабна един автомат от седалката. Отстъпи назад, застана до отворения багажник и се обърна с лице към идващата кола. Беше на не по-малко от двеста ярда и бързо скъсяваше разстоянието. Слънчевите лъчи играеха и се отразяваха по хромираните части и святкаха върху предното стъкло.
Лора се замисли дали пътниците не са невинни хора, а не германски агенти от 1944 година. Вероятността обаче беше така нищожна, че не можеше да я възпре. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Не. По дяволите, не!
Когато бялата кола наближи на по-малко от сто ярда, Лора изстреля два откоса и видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука. Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на петдесетина ярда, предницата сочеше на север, шофьорът остана от далечната страна.
Точно оттам се отвориха вратите. Лора разбра, че пътниците се измъкваха от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Пак стреля не защото се надяваше да ги улучи през „Тойотата“, а с намерението да пробие резервоара — тогава можеше за късмет някой от минаващите през метала куршуми да предизвика искра, да подпали бензина и да обгърне във внезапни пламъци хората, които се притискаха към далечния край на колата. Но Лора изпразни целия удължен пълнител на автомата без да причини пожар, въпреки че почти сигурно бе направила резервоара на решето.
Лора захвърли автомата, отвори задната врата на „Бюика“ и грабна другия зареден „Узи“. Взе също револвера от предната седалка, без да изпуска от поглед бялата „Тойота“ за повече от една-две секунди. Съжали, че Стефан не бе оставил третия автомат.
От другата кола, на петдесетина ярда един от въоръжените мъже откри огън с автоматично оръжие и вече нямаше никакво съмнение кои са те. Лора клекна до „Бюика“, куршумите глухо удряха по отворения капак на багажника, пръснаха задното стъкло, разкъсаха задните калници, рикошираха в бронята, отскачаха от скалата наоколо с остро пращене и вдигаха облачета разпрашен бял пясък.
Лора чу как няколко куршума разсичат въздуха покрай главата и — смъртоносен, свирещ, шепнещ вой. Тя заотстъпва към предната част на „Бюика“, без да се отдалечава от него, мъчеше се да не се превърне в лесна мишена. След миг беше до Крис, притиснат към решетката на „Бюика“. Човекът от „Тойотата“ спря стрелбата.
— Мамо! — извика Крис ужасен.
— Всичко е наред — каза Лора като се стараеше с всички сили да повярва на думите си. — Стефан ще се върне най-много след пет минути, миличък. Той има още един автомат и това ще наклони везните. Ще се оправим. Просто трябва да ги задържим няколко минути. Само няколко минути.
Коланът на Кокошка върна Стефан в института за миг. Той влезе през вратата с отворената бутилка „Вексън“. Натискаше дръжката и спусъка толкова силно, че го заболя ръката и болката запълзя нагоре към раненото рамо.
От мрака на входа се виждаше малка част от лабораторията. Забеляза двама души в тъмни костюми, които надничаха в далечния край на вратата. Много приличаха на гестаповски агенти — всички тези типове бяха като излезли от един калъп дегенерати и фанатици. Стефан с облекчение установи, че те не го виждат така ясно, както той ги виждаше. Поне за момента щяха да го вземат за Кокошка.
Стефан тръгна напред със съскащата бутилка „Вексън“ в протегнатата лява ръка и пистолета в дясната. Нервно паралитичният газ порази хората в лабораторията още преди да разберат, че има нещо нередно. Те паднаха на пода пред повдигнатия праг на вратата. Докато Стефан прекрачи в лабораторията, те вече се гърчеха в агония. Бяха повърнали конвулсивно. От ноздрите им течеше кръв. Първият лежеше на една страна, риташе и стискаше с ръце гърлото си; другият беше свит като неродено бебе в утробата и с изкривени пръсти страшно си дереше очите. Близо до пулта за управление бяха паднали още трима познати на Стефан в лабораторни престилки — Хьопнер, Айке и Шмаузер. Деряха се като полудели или побеснели. Петимата умиращи се мъчеха да крещят, но гърлата им бяха отекли мигновено — от устата им излизаха съвсем слаби, жални, смразяващи звуци като скимтене на измъчени животинчета. Стефан застана между тях, физически не беше засегнат, но изпитваше отвращение и ужас. След трийсет-четиридесет секунди те бяха мъртви.
Използването на „Вексън“ срещу тези хора беше жестоко възмездие, защото не друг, а покровителствани от нацистите учени синтезираха първия нервнопаралитичен газ през 1936 година, органофосфорен естер, наречен „табун“. Практически всички следващи нервнопаралитични газове, които убиваха чрез намеса в предаването на нервни електроимпулси, бяха свързани със същото химично съединение. Включително газът „Вексън“. Тези хора от 1944 година бяха убити с оръжие от бъдещето, но това вещество произхождаше от тяхното изкривено общество, ориентирано към смъртта.